Носталгия

Нощ е.
Тъмна грее луна
и в изкусни слова
пее за изгубени приказки
с глас на скръбна жена.

Някога
далеч във вековете
живяла красива една
самодива изкусна
в сребристозелена гора.

Дъхът й
вятъра бил игрив
извиващ от облак снага
словото - вой на вълк див
очите - забравени езера.

Отвлечена, похитена
от жестока човешка ръка.
Набраздена,
убита,
наранена
посрещнала гордо смъртта.

В небето
лика скръбен виждам
попарен от мрачна слана
и всеки къс тъга
откривам
отново и отново
в тази тиха луна.

Песента
никой друг не ще чуе
мъртъв е нейният любим
мъртва лежи и тя.
вместо сълзите всуе
откривам стъпки
по които вървяла е
по унилите небеса.