Лично творчество

**fear4o** · 09-10-2011, 20:58

Първоначално написано от Greennight

Първоначално написано от fear4o

Помня преди години когато бяхме деца
Гледахме света с малки и невинни лица.
Безгрижни ние непрестанно играхме.
В безпроблемни времена живяхме.

Помня как трошахме си главите,
не спирахме даже със сълзи на очите.
Няма ги вече смехът и игрите.
Мелета станаха закачките, борбите.

Сега се чудим не само как да се напием,
малко ни трябва и готови сме да се избием.
Приятелството ни изчезна безследно,
в приоритетите ни заема място последно.

Как случи се тази промяна в самите нас?
Как всички разболяхме се внезапно от бяс?
Защо не можем да върнем всичко както преди?
Защо изчезнаха в миналото мечтите ни?

=D> Браво,браво,въпреки че ми се струва,че е щипвано малко от други песни...

Няма нищо копирано, само черпене на идеи за самото формулиране.

**Greennight** · 09-10-2011, 21:00

Напомняше ми на някви песни на Бате Пешо или Над Закона,ако не се лъжа,затва

**fear4o** · 09-10-2011, 21:01

Първоначално написано от Greennight

Напомняше ми на някви песни на Бате Пешо или Над Закона,ако не се лъжа,затва

Да на Над закона-спомени.
Еми така се случва като пиша когато слушам някоя песен. Самия ритъм и използваните думи напомнят на песента.

**crowberry** · 09-10-2011, 21:25

Театър

Танцувам аз сама с шепнещия вятър,
без музика, без стъпки в този тъмен театър.
Маските свалени, с мисли недочути,
едно сърце разбито на парченца,
играе в ролите прочути.

Като ангел без криле,
извисява се съдбата.
Като лястовица без очи,
гледа в тъмнината.
Не знам накъде да тръгна,
да направя двоен пирует
и в черна сянка се страхувам от този мой куплет.
Връщам се назад и слагам вечната си маска,
една сълза заравя спомените ми в черен пясък.

**starburst** · 09-11-2011, 17:45

http://fc05.deviantart.net/fs71/f/20...ox-d49jn35.jpg

аргх

със снимка на скеча все се прецакват линиите нещо, и аз не знам защо

**fear4o** · 09-24-2011, 09:53

Отново тъмна нощ, мисля какво направих,
дали сгреших, дали се самозабравих.
Вината изпълва сърцето и душата ми.
боли, сякаш нож забит е в ръката ми.

Промених се скъпа, не съм вече момчето за теб.
Не можем да сме заедно и за напред.
Причини много има за това решение.
За мен ти ще си останеш приказно видение.

Прекрасна си ти скъпа, но не те заслужавам.
Всичко на света давам, само да не те наранявам..
Искам пак ти да светиш като луната,
да заслепяваш всички със светлината.

Но това няма да е така, знам съжалявам.
Нараних те, това ясно съзнавам.
В дупки спъвам се и падам,
но да се моля за теб продължавам.

Няма смисъл да ти споменавам,
че не исках да те сломявам.
Заедно с теб и аз страдам,
но е грешката е моя признавам.

Надявам се да дойде ден да се промениш
Надявам се над някой по-добър да се смилиш.
Надявам се с любовта си ти да го дариш.
Надявам се тогава ти да ми простиш.

**FunkyBoy** · 09-25-2011, 22:52

ин прогрес ;д

http://prikachi.com/images/852/3861852F.jpg

**domain** · 09-25-2011, 23:15

Гледах мисъл, гонеща вятъра пред зората -
тичаше бързо по водата,
а те летяха- вълна след вълна.
Разтревожих се и заговорих мисълта:

-Безсмислено е - казах. -
Никога не можеш
по зората да ходиш.
-Лъжеш! - викна тя.

И продължи да бяга...
Явно там е тънканата –
Дето хората потъват във водата,
Там им е вината –

Трябвало е да тичат...
...да тичат и да не си гледат в краката.

**domain** · 09-25-2011, 23:20

ММ (Монолог на Музата)

- Липсвах ли ти? Знам, не отговаряй...

Пусто ти е на душата, без някой да ти казва как да вярваш, нали?
Празно ти е в главата, без някой въшен да вмъква мисли вътре, нали?
Безлично е съществуването ти, без да се успокояваш, че стадото е като теб, ти си като него и така до безкрайност... НАЛИ!!!

Мога да срина за минута цялата крепост на прокажения ти светоглед... разбираш, нали? Всичко което знаеш, чустваш или си мислиш, че мислиш – ще рухне... Не ми трябва да се съсредоточа, за да го направя - няма да ми коства усилия.
Не мисли, че не искам – руйните на съзнанието ти ще са най-красивата снимка някога(снимка трудно ще стане, но ще е прекрасно… поне в мойте очи). В този пейзаж, след грохота и суматохата, след падането и на последния камък на Великата ти Въздушна Кула, която си градил през целия си „съзнателен” живот, на върха на която си чувствал, че си разбрал всичко, или поне себе си, от чийто перила останалите хора са изглеждали прости, неосъзнати и прочие, ще видя как от прахта се надигаш ТИ. Объркан. В шок. Предрасъдаците ти, измислените ти философии, наложените ти стереотипи - всичко ще изтече през треперещите ти пръсти като шепа пясък. „Добре дошъл на земята” – ще ти кажа. Ще се усмихна, а ти все така ще гледаш с празен поглед… невярващ…

...

Боже, на ръба на езика ми са! Думи лесни... Неспособен си да ги пуснеш покрай ушите си... И все пак... Ще стисна зъби...
Какво ме спира ли? Факта, че заслугата няма да е твоя, че не си къртил сам, със сълзи на очи, парчета от сътворената си стена... Знам, че скоро, ако не веднага ще си издигнеш нова, ако не същата – доста приличаща на старата… Там ще си на сигурно – няма да ти се налага да мислиш… Неусетно ще забравиш, че си се барикадирал сам и колко боли падането от там… горе…

... така мисълта ми изглежда пълна, завършена... Не мога да оставя нещата така - ще си помислиш, че съм мъдър, акълия, както се вика... Мнеее сега ще допиша и последните редове - спокойно...

- А ти? Тук долу - на земята ли ще си останеш?

- Да... Достатъчно пясъчни замъци си направих... Достатъчно си ги разбивах... Достатъчно си рухнаха сами... Ще се разхождам... Ще чакам... да чуя шум от срутване... Ще те изчакам... да се изтупаш, да свикнеш с тежкия въздух, да видиш чуждите крепости, да осъзнаеш колко абсурдно е изглеждала твоята собствена - там, където сега има само развалини... И точно преди да положиш основи на новото ти здание, знаеш ли какво ще ти кажа?

- ...?

- Крайно време беше! Бутат ли ти се кули?

**fear4o** · 09-27-2011, 20:04

Обич, изпепеляваща, силна
изпълваше сърцето мое.
Болка, разрушаваща, обилна
виждах в лицето твое.

Душата с тази болест заразена
мен отново наранява.
Усмивка с чувства напоена
като слънце ме заслепява.

Аз помня твоята прегръдка нежна
и жадуващите за любов очи.
Именно моята постъпка смешна
събра заедно нашите души.

Изчезна болката ужасна,
напусна тя твоето сърце.
Появи се усмивка прекрасна
и стопли моето лице.

**burpp** · 10-06-2011, 08:07

Между пръстите ми стичат се думите като вълните,
Аз съм тухлите останали, през годините от развалините.
Няма смисъл да говоря, няма смисъл и да виждам,
мажа с четка от кръвта ми, а стената е трупът ти.
-Няма да успееш, братко, сред всичката помия,
- Но аз съм сигурен че мога, пътят сам ще го открия.
Няма пак да се откажа, вече писна ми от съвремие,
затварям си очите пренасям мислите си в друго измерение.
Светогледът ми е черно петно като в мастилница,
пътят ми се губи в мъглата, а още жив ли съм?
Кажи ми жив ли съм ...

Стрелката на часовника показва, че е време е за промяна,
но къде да я очаквам, като движим се по плана,
от годините изминали усетих само болката от щастието,
което бива откраднато и заместено с нещастието.
Стъпалата са много, а ние мислим че се движим все нагоре,
Но когато отворя очите, се намирам сам в тъмни коридори.
-
Сам усетих егоизъм, лицемерие,
Сам намерих пътят към спасение,
Сам разбрах какво е злоба и прозрачност,
Сам ще се оправя сред всичката коварност.

**fear4o** · 10-13-2011, 22:10

Измина вече твърде много време
спря вече за проблеми да ми дреме.
Да се предам на депресията няма,
настъпи най-накрая в мен тая промяна.

Да падна пак как ли пък не.
Смея се колкото и да съм зле.
Грижите не ги признавам
и внимание много не им отдавам.

Защо пак да страдам,
като мога щастие да раздавам?
Защо сив да е и този ден,
като може веселието да блика от мен?

Пак поглеждам към звездите и луната.
Пак на езика идва ми псувнята.
Няма вече да съм същия, промених се.
Няма вече да страдам, обещах си.

**domain** · 10-13-2011, 22:14

^Сила!
Попринцип съм по-прозаичен тип, но:

Дните все така се нижат, като мъниста,
Като буква след буква думите на листа,
И не знам дали аз или живота е артиста.
...аз тез мъниста нижа,
като в шибана броеница,
и знам - вече разбирам,
самата сцена е въдица.
В ролята на шаран не се побирам -
не могат да ме излъжат с пица!
Гънките мозъчни раздирам
и не е заради празната паница -
От тея редове няма да изкарам
ни една проклета парица,
и искам, брат, с теб да си останем
верни с това съзнание на деца.
Така себе си не ще им предем.
Сега го няма, но нека е волята на твореца!

**macromicro** · 10-13-2011, 22:15

Първоначално написано от fear4o

Измина вече твърде много време
спря вече за проблеми да ми дреме.
Да се предам на депресията няма,
настъпи най-накрая в мен тая промяна.

Да падна пак как ли пък не.
Смея се колкото и да съм зле.
Грижите не ги признавам
и внимание много не им отдавам.

Защо пак да страдам,
като мога щастие да раздавам?
Защо сив да е и този ден,
като може веселието да блика от мен?

Пак поглеждам към звездите и луната.
Пак на езика идва ми псувнята.
Няма вече да съм същия, промених се.
Няма вече да страдам, обещах си.

**Sofff** · 10-13-2011, 22:16

Първоначално написано от domain

^Сила!
Попринцип съм по-прозаичен тип, но:

Дните все така се нижат, като мъниста,
Като буква след буква думите на листа,
И не знам дали аз или живота е артиста.
...аз тез мъниста нижа,
като в шибана броеница,
и знам - вече разбирам,
самата сцена е въдица.
В ролята на шаран не се побирам -
не могат да ме излъжат с пица!
Гънките мозъчни раздирам
и не е заради празната паница -
От тея редове няма да изкарам
ни една проклета парица,
и искам, брат, с теб да си останем
верни с това съзнание на деца.
Така себе си не ще им предем.
Сега го няма, но нека е волята на твореца!

защо слагаш думи като ' шибана '
започва добре, ама нататък тц

**fear4o** · 10-13-2011, 22:18

Първоначално написано от domain

^Сила!
Попринцип съм по-прозаичен тип, но:

Дните все така се нижат, като мъниста,
Като буква след буква думите на листа,
И не знам дали аз или живота е артиста.
...аз тез мъниста нижа,
като в шибана броеница,
и знам - вече разбирам,
самата сцена е въдица.
В ролята на шаран не се побирам -
не могат да ме излъжат с пица!
Гънките мозъчни раздирам
и не е заради празната паница -
От тея редове няма да изкарам
ни една проклета парица,
и искам, брат, с теб да си останем
верни с това съзнание на деца.
Така себе си не ще им предем.
Сега го няма, но нека е волята на твореца!

Доста е добре. Определено ми харесва.

@macromicro просто изчезни

**domain** · 10-13-2011, 22:20

"по-прозаичен тип съм"
много е старо
Из моята торба с лъжи "перото е по-могъщо от меча единствено тогава, когато си служи с лош език"

**machoka** · 10-13-2011, 22:24

Първоначално написано от domain

"по-прозаичен тип съм"
много е старо
Из моята торба с лъжи "перото е по-могъщо от меча единствено тогава, когато си служи с лош език"

..и малко глупаво, но все пак не може всички рожби на твореца да са на гребена

**macromicro** · 10-13-2011, 22:28

@macromicro просто изчезни[/quote]Ама ти май ми се обиди.Недей така,не мога да живея без твоето одобрение.Текста е толкова добър,ще закупя,ако разрешиш авторските права за него и ще го побликувам в някоя стихосбирка.Нека докосне сърцата на милиони хора по нашата земя.Напиши още някоя,чакам с трепет.Сърцето ми топти от вълнение да прочета следващите ти слова.Чакам.

**domain** · 10-13-2011, 22:31

^^^^^^^^^^^^

**nyancat** · 10-13-2011, 22:35

Малко инглиш

While staring at the stars happened something terribly wrong,
somehow I managed to brake my precious bong,
my kush dropped on the dry grass,
that was something my eyes couldnt pass.

My first thoughts were not really clear,
but I shouted loudly ''Oh my dear'',
the weed was lost,but my hope was not,
I still had some extra pot.

My extra thick joint is now ready,
I was on my way to light up my baby,
the White Widow tasted really good,
as I expected it put me in the mood.

:Д

**domain** · 10-13-2011, 22:37

мачо - нещо изпуснах логическата връзка, но ако може и да поразчистиш малко оффтопика?

**MAPATOHKOBKA** · 10-23-2011, 20:44

Стоя
Стоя. Стоя безмълвно и гледам. Гледам те. Гледам твоята усмивка чаровна, гледам устните ти, сладки и влажни, гледам очите ти – тъй бездънни и красиви... Усещам присъствието ти, усещам диханието ти, усещам те... Чувствам те. Чувам те, чувам нежния ти глас, чувам приглушените ти стъпки, приближаващи бързо и отминаващи плавно... Сънувам те, мечтая за теб, искам те, желая те... Жадувам усмивката ти, насочена към мен, искам устните ти, слети с моите, мечтая за очите ти, пронизали ме, сънувам косата ти между пръстите си...

Стоя. Стоя безмълвно и гледам... Гледам как си тръгваш. Тръгваш си. Мигом мечтата ми отминава, събуждам се, сънят ми става реалност, но не мечтаната реалност... Восъкът, разтопил се от горещината на желанието, се втвърдява. Свещта, запалена в мрака от Надеждата, изгасва. Искрицата прелетява бързо, неусетно...

Но аз стоя. Стоя и сърцето ми бие. Бие, но не от любов и жадувана страст... Сърцето бие от страх. От страх да не те загуби, гледайки как отминаваш... с друга.

Стоя. Ръцете ми треперят неподвижно. Капка по капка се стича потта, невидимата пот – на Душата. Очите ми, стреснати невинно, отворени стоят. Сърцето ми е вече замръзнало... Дъхът ми забавя се, устните пресъхват, миглите свеждат надолу клепачи. Неконтрулируем тласък на емоция превзема тялото ми... Сълза. Пада сълза, стичайки се по зачервените страни на лицето ми. Пада, стича се и нежно попива в устните ми...

Стоя. Разбрах, че не мога да те имам... че не мога да вкуся топлите ти устни, че не мога да се вгледам в бездънните очи, че не мога да прокарам пръсти в светлата ти коса...

Ти си минало...

Не е жалко това, че те загубих. Кошмар е това, че никога не успях да те имам...