Цигарата ме дразнеше. Ама й отиваше, признавам. Може би ме дразнеше, защото й отиваше толкова.

- Кой си ти?

- Нямам никаква идея.

- Звучи добре.

Тънката хартия, натъпкана с тютюн, се виеше като змия между пълните й, бледочервени устни. Хубаво червило. И то й отиваше. Всъщност, дълбоко в мен се породи подозрението, че едва ли има нещо, което да не й отива. Щеше да бъде неправилно да е така.

- И сега? - очите й ме фиксираха питащо. Очакващо да поема някакъв ход.

Не ми се занимаваше.

- Нищо. Не ми се търси кой съм аз. Безсмислено е.

- А какво искаш тогава?

Чукане. Не, не, глупав човеко. Нещо друго беше. И чукането, де. Ама първо нещо друго. А, да.

- Една цигара ще е окей.

Два изящни присвити и предполагаемо аристократични (не бях виждал аристократи в продънения си неаристократичен живот тъй или инак) пръста ми подадоха късчето хартия и аз запалих замислено.

- За какво си мислиш?

- За чукане. - мамка му. Думите излезнаха спонтанно и за миг понечих да се поправя, ама мислено свих рамене. Станалото - станало.

- С мен?

- Е, може и с цигарата. Ама е малка.

Устните се разляха в усмивка. Все едно гледаш най-красивия бряг на света, разстлан в сутрешно зарево.

- Какво ще направиш ако ти кажа, че те обичам?

Изкашлях се изненадано. Егати въпроса.

- Ще го приема като шега, макар и не-забавна такава. Хората често претендират, че са влюбени, а всъщност не са. Дори като е минал по-сериозен период от време. Бих стигнал дотам, че любов няма, но ще е прекалено песимистично, нали?

Тя кимна замислено и всмукна. Мълчание.

- А ако аз ти го кажа?

- Ще се влюбя в теб на мига. А на следващия ще се влюбя в цигарата ти и когато тя изгори, ще умре и любовта ми.

- Към нея ли?

- И към теб. Май към всичко. - тя издиша и заприлича на спокоен, носталгично-сексапилен дракон. - И на мен не ми се търси.

Въздъхнах.

- Хайде да се изчукаме.

Тя кимна.

На масата останаха десетина цигари, колкото за една хубава любовна претенция.