Здравейте. Не съм убедена, че проблемът ми е точно за този раздел, но тъй като всичко започна с любов публикувам темата тук. По същество. В началото на 200* година се запознах с едно момче. Той е роднина на приятеля на майка ми, малко по-голям от мен. Не познавам баща си, а майка ми живее с въпросния мъж на семейни начала без по-далечно обвързване. Сега осъзнавам, че не е трябвало да става така, но в този период това момче(близкия на приятеля на майка ми) беше най-хубавото нещо в живота ми. Бяхме влюбени, но се криехме поради редица причини, за които не ми се говори. Всичко беше прекрасно до един момент, в който цялата тази криеница започна да тежи. Също така той се промени, което е не по-маловажно. Дали ме е обичал истински не знам, надали някога ще разбера, но азго чувствах като сродна душа и имах доста надежди свързани с него. Фактът, че бях доооста глупава и това ми беше така наречената първа любов си тежи на мястото. Промених се и сега със сигурност не се доверявам толкова лесно. Разделихме се. Доста тежко го приех, но все пак първа любов. Това стана преди около година. Поддържахме контакт, няма как, винаги ще бъде така. Първите 1-2 месеца таях надеждата, че ще се върне. После пък исках да си останем приятели и да запазим от части тази така наречена специална връзка. Той доста ме разочарова... Беше се променил до такава степен, че сякаш съзнателно ме нараняваше и говореше неща, от които знае, че би ме заболяло. Доста често разказваше за новата си приятелка. НО .. за щастие и този период мина и спря да ми пука. Приемах го едиствено и само като приятел, а и след една доста остра случка той преустанови отношението си към мен. Срещнах друго момче, а след това още едно и още едно и още едно... и така вече бях друг човек. А той... дори и да не сме се чували от много време в края на краищата той винаги ме търсеше и се интересуваше какво става с мен. Повярвах, че наистина има нещо много специално между нас и не говоря за любов. Не знам как да ви го опиша, нещо което винаги те връща към даден човек, навява ти много приятни спомени и знаеш, че под една или друга форма можеш да разчиташ на него.

НО... до тук си казвате всичко прекрасно. Така и беше, аз намерих вътрешен мир. Докато не се събрахме с общи приятели и роднини миналата седмица. Роднини на приятеля на майка ми, но разбира се не и мои. Семейството ми е малко странно и никога не съм се радвала на щастието да бъда заобиколена от огромната тайфа, която ти се радва. Те малко или много са ми чужди и е нормално да съм по-дръпната. Но въпреки това полагам гигантски усилия да ги опозная и не мисля че беше провал. Там беше и въпросният младеж хах. За мое ОГРОМНО очудване той не ми каза и дума. Всеки път когато се опитвах да проведа разговор с него се държеше абсурдно... като ощипана девойка. Не го очаквах, стъписах се. Може би се срамува от тях, може би за него историята между нас не е приключила и не знае как да се държи.. не знам. Прибрах се и няколко дни по-късно той ми писа. Идеше ми да го попитам какъв е смисълът да ми пише по тъпия скайп, а като ме види да се държи малоумно. Но не го направих, държах се нормално докато той не изтърси, че аз съм била тази която страня и се цепя от колектива. Оборих го, казах каквото мисля, а не получих отговор. И въпреки това се почувствах гадно. Цялата тази история ми донесе достатъчно много болка, за да се чувствам зле и сега, 2 години по-късно. Не мисля, че го заслужавам, а за жалост той ми носи само това. Явно не може да разбере, че ми е трудно и че те не са моето семейство. Явно не се и опитва да го разбере и сякаш се опитва да си избие комплексите върху мен. Приписва ми точно това, което той правеше.. да страни, да се прави на непознат и прочие... И хах стана много дълго. Благодаря на който го е прочел