Мисля си, че трябва да почетеш още, за да имаш поглед и да придобиеш усет върху елементите.

Намирам за неподходящо споменаването на точен час, освен ако не е неизбежно. Например:

Часът беше към 19 и 30 когато Иф пристигна на автогарата.
Спокойно можеш да го префразираш на "Почти се беше смрачило, когато...". Или да използваш друг маркер, който да накара читателя със своето собствено въображение и ум да вникне в нещото, което се опитваш да опишеш.

Ако приемем, че споменаването на часът е неизбежно, по абсолютно никакъв начин, то почти е недопустимо да го съобщаваш по този начин. Вмъкни го в околната среда, например: "Звънът на камбаните в далечината отбеляза седем часът...".

Отделно, недопустимо е да си пълниш текста с ненужна конкретика. Не само за часът, а за каквото и да е. Например:

След още 4-5 крачки беше пред своята къща.
Поне според мен би звучало далеч по-добре така: "След още няколко крачки...". Ако не можеш да избегнеш цифрите, то поне ги изписвай с думи. Накъсването между цифри и думи е нещо, което искаш да избегнеш.

Правиш грешката не само да вмъкваш, но и да акцентираш върху ненужни детайли. Описвай ги, но не им обръщай внимаине, оставяй ги на заден план - освен ако не смяташ да ги използваш по някакъв начин на по-късен етап.

Когато насочиш вниманието на читателя въхру даден детайл, той очаква или да се досети за нещо или да се случи нещо с него, а не просто да изчезне необяснимо. Такива неща объркват читателя и губиш интреса му. Просто замъгли тези детайли, по начин по който да създават настроение и да нахвърлят основните черти на сцената. Но не я описвай изцяло! Остави въображението на читателя да си свърши работата.

Така де, като ти кажа "Днес имаше пълнолуние и тя се усамоти, за да прави йога против врасъл нокът" какво си представяш? А аз какво си представям? Има ли смисъл да влизам в конфликт с представите на този, който ме чете, щом това не е важното в случката? Ако има важен детайл, аз ще го спомена, което мигновенно ще насочи вниманието ти към него, да кажем "През големият прозорец влизаше светлината от луната...". И ти вече си изкривяваш представата - има голям прозорец. Макар че останалата част от стаята си е изградена с твоето въображение - кръгла, осмоъгълна, ниска, висока, с плакати на "Лейди Гага" по стените - каквато си поискаш. Но имаш и очакване този прозорец, луната или светлината да изиграят някаква роля... понеже са нещо, което не е от твоите представи - натрапен чужд елемент в представите ти - той е неестествен, той трябва да се развие...

Разговорите. И там леко куцат нещата, в самото им изграждане. Къси реплики, бедни на информация. Прочиташ единият ред и в следващите няколко знаеш какво ще се каже.

- Здрасти Иф. – Поздрави едно момиче.
- Здрасти Симон, Роуз. – Отвърна момчето.
- Здравей. – Каза Роуз.
- Как си? – Попита Симон. Високото русокосо момиче стоеше заедно с приятелката си до паметника пред училището.
- Ами добре съм? – Усмихна се Иф.
- Вие как сте?
- Ами аз съм си добре. – Засмя се Роуз.
Това е загуба на двайсетина секунди, която убива вниманието на читателя, най-вече защото е в началото(но за това - после). Подобни скучни разговори може да минат описателно, без да се налага героите да "говорят". Нека "героите да говорят", когато имат какво да кажат, а не просто да бъбрят там, за пълнеж.

За началото щях да кажа - то си е конструктивна слабост на цялата творба. В първият абзац не грабнеш ли вниманието - губиш сериозен процент от хората. За това си има редица похвати.

Освен началото - нямаш сюжетна линия. Трябва да имаш най-малкото поне една ясно изразена кулминация, нищо че това е само една глава от нещо по-голямо. Не мисля, че имаш толкова опит и наблюдения за да осакатяваш сюжетната линия и да балансираш по остатъците й.

Искаше критика - ето. Даже май е конструктивна(soooo not like me). Дано да ти е от помощ.