Прекърши се дъхът ми. Тишина,
нарушавана от глухи стонове.
В гърдите пулсът ми замря.
Изгубени, по стръмни склонове
се търкулнаха сълзите от кристал,
сякаш от душата ми изтръгнати.
Там някъде той беше издълбал
прощалните слова на тръгване.
Все думи, празни и ненужни
и едно последно сбогом
преди да станем непознати, чужди.
Душата ми тежи като олово.
Покрита цяла с дантела и коприна,
потъва бавно в море от мрак.
Светът ми разруши и си замина,
защото бил просто единак.