-Глупчо такъв! – ухили се Бела.
-Аха..-Александър й се оплези и слезе от ябълковото дърво. Панталоните му бяха окъсани, а шапката му висеше на един прекалено висок клон, за да бъде стигната от детските му ръчички. Той упорито подскачаше, докато открито му се подиграваха за явната липса на височина и мъжественост в осемгодишното му същество.
-Надявам се следващия път да се пребиеш!
-С надеждите ще си останеш, драгоценна моя -Кафявите му очи се впиха в нейните и очакваха отговор.
-Самохвалко. – Бела извъртя очите си нагоре, а после погледна Александър, като преместваше погледа си от устните към очите му и се приближаваше бавно към него.Той потръпна. -И още нещо..Ти гониш!-тя го бодна в корема и се затича надолу по поляната.
-И още как!-ухили се Алекс и я подгони. Тичаше, но по едно време спря. Падна на колене и извика-Обичам те,Бела!
-Не те чувам.
-Обичам те, Бела!-момчето ставаше немощно.-Винаги съм те обичал.-той продължи да се задъхва и легна на сухата трева.
-Така не се печели гоненица,Алекс!
-Бела..-нещо определено се случваше с Александър.Погледът му стана неясен, появи се задух. Той започна да кашля и усети остра болка в гърдите-Бела..
-Александър! Ставай. Ставай, за Бога!- гласът й започна да потреперва. Тя усети, че нещо не е наред. Задави се,захвърли шапчицата си на тревата и се затича към другарчето си.-Алекс..Ставай!
-Не мога, Бела..-той започна да кашля по-усилено. Вече не можеше да си поема въздух. Усети натиск и остра болка. По цялото тяло. Тя го притискаше и намаляваше шансовете му да си поеме дъх. Закашля се още..И тогава я усети-странната на вкус течност в устата си.
-Алекс! Имаш..кръв! Алекс! Алекс!-Бела крещеше през сълзи, а кръвта стичаща се от полузатворените устни на Александър попиваше в плата на роклята й.
-Бела..Искам..Да те помоля за нещо. Последното нещо.-той започна да плаче. Кръвта и сълзите се смесиха, а очите му, така игриви допреди минути, сега се изпълниха с тъга и в тях се четеше болка и обърканост.-Целуни ме, Бела.
-Не.. Не е последното. Ти ще живееш. Чуваш ли ме?! Ще живееш!
-Бела..- погледнаха се за секунда. И тогава, малката красавица го усети, приливът на любов към Алек. Тя докосна леко устните му със своите и усети как се напояват с кръв. Притисна се повече към него. И още. И още.Той взе ръката й, погледна я в очите, като че за последно и каза:
-Не се шегувам,Бела,ти си красива. Обичам те. Много те обичам. Бела..- и в този момент, той замлъкна. Ръката му, вкопчена в Бела, се отпусна и алена струйка кръв се стече по загорялото от слънцето личице.
-И аз те обичам,Алекс. Винаги съм те обичала..- тя притвори очите му и се затича към фермата, за да се обади на Леля Ан. Тя щеше да знае какво да прави. Тя щеше да върне Александър и тя щеше да му каже, че го обича и щяха да са щастливи и заедно завинаги. Това мислеше Бела, докато се препъваше по трънливана пътечка, водеща към кухнята.
-Лельо Ан.. Лельо Ан!
-Миличка.. Господи, какво е станало?!- Ан се втрещи и заоглежда окървавените устни и рокля на момичето. Русите й дълги коси бяха разрошени, личицето й бе почервеняло, а очите-кървясали. Явни следи от кръв се личаха по цялата й рокля и устните.
-Александър. Ливадата. Моля те!
-Господи!-Лелята пребледня като платно и затърси домашния телефон. Тънките й пръсти започнаха да набират нечий номер.-Отиди при него,Бела.
-Да, лельо.
Бела се отправи към поляната, тичайки. Надяваше се Александър да е там, заливайки се от смях и да й каже колко е глупава. Там трябваше да бъде..Както винаги. Добрият Алекс. Шегуващия се Алекс. Той винаги е бил там и винаги ще бъде, не може да си замине, нали? Не може.. Не трябва! Няма! Тя стигна до ливадата и там видя безжизненото тяло на Александър, очите му, гледащи нагоре, сякаш търсещи нейните, къдриците му, разпиляни по челото му. Устните му, окървавени и разтворени. А кръвта му-навсякъде.
-Успокой се, момиче. –някакъв висок мъж се усмихна и посегна да затвори очите на мъртвото момче.-Той е на по-добро място сега.
-Той не е мъртъв!-бузите на Бела пламнаха.-Разбрахте ли ме?! Не е мъртъв! Той е тук, не виждате ли?! Не го ли виждате...?-гласът й се задави от сълзи и тя рухна на тревата. Всичко започна да става тъмно и тя склопи очи.

-Събужда се.
-Момичето ми!-Леля Ан прегърна Бела и махна мократа кърпа от челото й.-Припаднала си, миличка.Докторът помогна.
-Да пие повече течности и да е по-спокойна. Всичко е наред.
-Д-д.. Да, наред е. –отвърна Бела с половин уста.
-Бихте ли дошли с мен в другата стая. Бих желал да обсъдим нещо.
-Разбира се – Леля Ан заситни след доктора и затвори вратата на стаята след себе си. Бела грабна бързо една чаша и я опря на стената. Сега щеше да чува какво си говорят.
-Видя ли, Ан! Смъртта на момчето не е случайна. Казаха ти!
-Не.. Не е възможно, Давид. Напълно невъзможно. Те казаха, но..
-Днес е двадесет и първи май, Ан. Точната дата. Нишо не е случайно. Взимай Бела и бягай.
-Няма да бягам..
Бела отлепи чашата.
-Какво, мамка му?!

*следва продължение*