Една вечер в театъра

[GunSnSteelflowers]

Днес ще бъда актриса специално за вас. Застанала съм пред тълпата и единственото, което виждам е размазания й силует. Прожекторите ми блестят в очите и това пречи на сценичната треска да превключи жлезите ми на режим „ неуморно потене”. За пръв път имам нужда от тишина. Никаква музика, моля! Чува се само щракането на клавиши в главата ми. В лявата ръка държа лист с реплики, които даже не прочетох, преди да изляза, а в дясната кътам нож. Каква ли ще бъде героинята ми днес? Влюбено момиче, отчаяна старица, бизнес-дама, забързана госпожица, безчувствена лейди, умиращ лебед, дърво в парка...?Или пък съм просто декор? Не е възможно, светлините пречат на зрението ми, но до колкото виждам съм гола. Да, срещу мен партнира огледало и о, колко чудесно! Имам си перфектен колега, който ми позволява да се оглеждам в него! Отрязах косата си преди да ме избутат на сцената и сега няма какво да се сипе по белите раменца. Няма как да започна с описанието „къдриците хармонично галеха кожата й, придавайки особен чар на така или иначе ангелското лице”. Така де, аз и без това нямам къдрици, а лицето ми далеч не е ангелско. Някога ми казаха, че в очите ми се крие самият Дявол и дебне, скрит зад симпатично изражение. Но стига излишно суетене, аз просто ще разкажа какво виждам в огледалните очи на моя партньор. Виждам едно свито на пода тяло, по чиито извивки си личат изкустно – измайсторени синини, сякаш създадени от гримьор със златни ръце. Могат да заблудят и най-големия ветеран в киното. Косата е театрално разрошена, а лицето скрито. Ах, тези прожектори! Пречат ми да видя собствената си героиня. Как очаквате да вляза в кожата й, като дори не виждам лице? Нали тя трябва да стане аз, а аз тя. Нали трябва да омешаме душите си, така че нейният дух да витае в мен дори след представлението. Нали това било магията на театъра? Адреналинът успявя да нахлуе във вените ми и се смесва с кръвта, която бясно тупти отвътре.
- Пет минути за преговор на репликите, Александра!
Какъв ти преговор без първи прочит. Очертава се това да бъде най-голямата импровизация в живота ми. Плъзгайки поглед по редовете, първото нещо, което ми се набива на очи е името на героинята. Луциана. Доообре... Това го запомних. Тя е арт натура и обича да пише стихове... така-така-така. Тежко детство, нетолерантни родители... така-така-така... Очите ми продължават да се местят по черните петънца на листа, докато дразнещ, проглушаващ шум не ме прекъсва. Завесите изненадващо се вдигат и невдидима ръка ме избутва по-близо до заслепяващата свелина. Предполага се, че някъде, скрита във вълната от блясък, се крие моята публика, затаила дъх и наблюдаваща голотата ми. Духовна и физическа. Странното е, че никой не издърпа хартията от ръцете ми. Преди да изляза на сцената, чийто край дори не виждам, дълбок мъжки глас изкреща зад врата ми „Най-важното е да се освободиш!”. Нямам време за мислене и ръцете ми разгръщат листовете, треперейки и губейки се в извиращата пот. Прилошава ми – диабетичка съм, а... всъщност хапнах преди час. Защо главата ми се върти? Срамувам се от хора, които дори не виждам. Срамувам се от липсата на текст и се предавам преди битката да е започнала. Постоянни оправдания – женски припадъци, диабет, астма,треска. От кого? От какво? Та аз съм гола и стоя пред освирепяла за шоу тълпа. Какво повече могат да видят? Защо да не им предоставя зрелище? Въпросите се въртят в бучащата глава и сякаш карат мозъка ми да изпрати сигнал до лявата ръка. Тя бавно, но ефектно се доближава до отворите, които някога ми служеха за очи - времето, в което тази убийствена светлина не се беше родила. Луциана води диалог с любимия си, който иска да я избави от смъртта. В сценария пише духовна смърт, но, за Бога, аз държа нож в ръката си! Свито измъчено тяло. Поглеждам в огледалото и виждам сгърчената си фигура на пода. Хей, не бях репетирала! Сенки под очите – и те са на лице. Нямам спомен да съм минавала през гримьорната. Синини по краката – забелязах ги още преди да вдигнат завесата. Това за пореден път ми доказва, че нямам нужда от подготовка. Всички оръжия са в ръцете ми. Смачквам и хвърлям глупавия лист.
На сцената се появява моят любим. Виждам само силует, защото е застанал с гръб към светлината. Тази светлина, която до преди минути ми пречеше, сега се превръща в моя защита срещу критичните погледи на хората, пред които съм изправена.
- Защо бягаш от себе си с този нож? – Жежката тишина е разцепена от твърдия му киселеещ глас, който ми напомня на сливов мармалад.
Тук е моментът да се обадя и да вляза в роля. Обзема ме чувство за безнадежност, което бива разпорено от кадифения мъжки тембър. Буквално разпорено. Този глас ме връща у дома и в същото време ме поставя на границата между обезумялата от отчаяние аз опитомената аз. Опитомена от непознат. Чакай малко, какво общо имам, защо говоря в първо лице единствено число? Нали сме в театъра? Нали аз съм новоизгряващата актриса, която всъщност още не може да смогне да изгрее? Кога успях да разуча репликите си и да вляза в роля до толкова, че сега не мога да се измъкна от чувствата, които попринцип трябваше да обладават героинята ми? Та аз съм младо, артистично... тъжно момиче, което не помни живота си преди това представление. Настаналата тишина погалва бузата ми и ми припомня, че е време да отворя уста.Мамка му, от неговата до моята реплика минаха часове. Може би дори вече сме сами в залата, защото публиката се е отекчила и е решила, че таз-вечершната прима актриса е онемяла от притеснение. Какъв провал!
Но той е там. Сянката му не позволява на погледа ми да го губи и само с присъствието си ме кара да се потапям в усещане за домашен покой и сигурност.
- Защо не протегнеш ръка, принцесо? Дръж я изпъната през цялото време, а аз ще те чакам на другия край на тази пътека. Само пусни този мръсен нож, той не ни трябва. Нашето оръжие е изкуството и няма да им позволя да те наранят отново. Условието е едно. Целта също. За да ме намериш от другата страна на пътя, трябва да откриеш себе си, преди ръцете ни да се срещнат. В противен случай това там няма да е моята, а чужда длан. Тя ще е по-топла и няма да драска нежната ти кожа, но ще те приспи завинаги. Всичко зависи от това, което искаш. Ако на края на пътя избереш да те чака нечия друга и може би по-уютна ръка, ще живееш в спокойствие. Тя ще ти даде щастливи, но лъжливи мигове. Ако избереш да се обърнеш към себе си и да пуснеш острието, на края на пътеката ще те чакам аз. Животът ни няма да е обсипан с рози. Не мога да ти купувам рокли и не мога да върна меката ти коса сега, но мога да те науча на търпение и обич. За теб ще изкова метален щит от истини, който ще те топли и в най-студените зими. Избери дали искаш да знаеш или препочиташ да не страдаш.
Лицето ми е мокро. Докосвам разпадащата се кожа и поглеждам ръката си, която е зацапана от размазания грим. Плача. От щастие. Границата Александра – Луциана се размива. Границата сцена – живот също. Не ме интересува дали ще да падна на нечия глава в опита си да извървя до край пътя. Да се пазят – това е моето шоу и то няма да бъде ограничавано от подиуми и декори. Аз ще вървя колкото е нужно, за да чуя сливовия глас отново. Няма да се обръщам назад, защото моят принц ме чака в края на тунела - той никога не крачи зад мен. В главата ми кънтят репликите на колежка, които така и не станаха присъщи за мен. „Не искам да излизам от залата, без тя да ме е променила”. Е, аз отчаяно се опитвах да запазя основите на жалкото си съществуване, но един ден те просто поддадоха и изтриха всичко свързано с предишната аз. Няма да изляза от тази зала непроменена и хубавото е, че вече не се страхувам от това. Искам да летя! Последните думи се отскубват от устните ми, както малко птиче излита от бащиното гнездо. Отдавна загубих границата между мисъл и слово и не знам дали не разсъждавам на глас. Краката ми извенъж се задвижват и инерцията ги кара да се загубят във въздуха – непусетили загубата на подиума. Завесите се спускат.
[…]

- Тя сякаш загуби съзнание накрая, не ти ли направи впечатлене?
- Да, не беше преиграване. Това са най – смислено похарчените пари за последните десет години. Смешното е, че двадесетминутно представление с около три реплики успя да ме накара да повярвам в силата на изкуството отново.
- Майко, татко, вижте! Това е тя, Луциана! На края на уликата я чака мъжът, чието лице не видяхме. Пак е застанал с гръб към уличната лампа...

[Steff9423]

Талант..не липсва..Както казват повечето от този форум-Грабна ме!
Стилът ти на писане,описанието на ситуацията в която се намира героинята ти е невероятно,използвала си думите добре..подредени са и наистина те грабват.Мен лично успя да ме пренесеш на сцената.
Обичам точно такива разкази,не твърде блудкави нито твърде прости като описание и сюжет...
Бих се радвала да прочета още нещо твое защото имаш талант и се надявам че си намерила начин да го доразвиеш...
Последни думи-хубаво е и е приятно за четене..Евала,както казваме ние по-простичките хора..хех

[GunSnSteelflowers]

хехех, благодаря ти. За повече http://gunsnsteelflowers.blogspot.com/

[niicheto]

Браво!И аз обичам да пиша ,ма не ми се получава толкова добре..Прекланям се на таланта ти