14 ноември, понеделник 12:20ч.
Седим си с моя диетолог в празния му кабинет , похапваме от мазните сандвичи, които продават наблизо и си говорим. Какво друго да правим в понеделник на обяд?

-Значи майка ти заминава?

-Да- отговарям и си взимам пържено картофче- Не мога да повярвам какъв късмет има тази жена! Сигурно е изсмукала от моя, когато съм била в корема й.

-Не мисля, че имаш право да се оплакваш.

-Трябва да ти кажа нещо.- в последно време се случиха някои неща и ми е трудно да направя избор. Е, ще видите за какво говоря.- Този мъж, бивш съученик на майка ми, който ще се ожени за нея и ще я отведе в Англия ми предложи нещо.

-Така ли?- пита диетолога и се подсмихва.

-Не, той няма твоето извратено въображение. Предложи ми да замина с тях двамата, оказа се, че има доста познати и ще ми помогне да вляза да уча медицина там. А мама е страшно въодушевена. Щеше да ме нареже с кухненския нож, когато й казах, че напускам университета преди години. Не се шегувам.Та какво ще кажеш?

-Аз ли?

-Да, не съм решила още, а и нямам много време. Ти как би постъпил?

-Въпросът е ти какво искаш. Ако сегашният ти живот не те устройва...просто го зарежи.

-До сега всичко беше наред, особено преди френската фирма да ни купи, но в последните месеци съм влязла в един коловоз... не знам...не ми се иска да заминавам.

-Трябва хубаво да помислиш. А сега да разчистим, защото след малко ще дойде една пациентка, която е само на чай и плодове, а знаеш колко са свирепи гладните дебелани.

-Да, разбира се. И аз трябва да вървя по задачи.





16:50ч.

-И не ти каза да останеш!

Седим си с редакторката на женското списание- Л., за което пиша ( в последно време се сприятелихме) и си споделяме.

-Не съм го и искала. Даже ми помогна. Трябва да замина. Тук нищо повече не ме задържа.

-Поне ще можеш да продължиш да пишеш за нас.

-Да, добре че е интернет.- отговарям и си наливам втора чаша кафе.

-Мислех, че нещата между вас са по-сериозни, надявах се да се ожените.

-Моля?- повдигам вежди неверващо.- Ние не сме такива хора.

-Какви?

-Как какви! Старомодни, високоморални...в крайна сметка той е женкар, а аз не знам какво да правя с живота си . Време е нещата да се променят! Е, поне за мен. Искам да печеля много пари!

-Нима? Бях останала с впечатление, че не си материална.

-Да и никога не съм била амбициозна. Но в последните месеци разбрах, че трябва за известно време да се лиша от спокойствието и свободното си време, за да получа нещо повече от живота.

-И какъв е планът?

-Заминаваме в петък, довечера ще съобщя на мама и бъдещия й съпруг. Искам да стана диетолог, може би първата година ще трябва да се подготвя, учила съм много химия, биология и английски, но нещата се забравят. Особено като всеки ден трябва да общувам с разни кифли и „светски дами”. Като завърша може би ще се върна тук.

-И ще си конкуренция на твоя диетолог.- казва Л. и се усмихва.

-Не! Ще съм много по-добра от него! Ще го издухам направо!

-Харесваш ми, Поли!

-Хайде сега да обсъдим статията. Какво мислиш?



Вторник, 13:35ч.

Изкачвам се по тясното стълбище към кабинета на баща ми, защо ли асансьорът не работи.

-Здравей.- влизам с широка усмивка и се настанявам вътре.

-Казвай Поли, имам много работа.- отговаря ми той без да отмества поглед от монитора.- Знаеш ли кой ще е новото рекламно лице на хапчетата?

-Кой?

-Онази водеща, която от вчера започна новото си предаване.

-К.! Наистина ли?

-Да, вие се познавате, нали?

-Засичали сме се по партита. Но защо са избрали нея?

-Не знам, по-интересно е защо е приела.

-Да, тя е доста надута.- отвръщам нацупено.

-Ще трябва да се срещнеш с нея. Мисля, че й казах за утре.

-Но защо? Нали от рекламата трябва да се занимаят с нея! Вече не сме малката фирмичка с 10 служители на кръст.

-И те си имат работа, но първо трябва да й обясниш за какво става въпрос. Тя ще трябва да дава специални интервюта, а няма как да знае подробности за продукта. Трябва да е запозната.

-Нека да прочете листовката...ако може да чете!- казвам ядосано.

-Вече казах нещо! Сега ти сподели защо си тук? Предполагам не е по работа.

-Точно така. Исках да попита как сте с времето довечера. Може ли да дойда на вечеря?

-Миличка, нямаш ли кой да те нахрани?

-Хм, определено имам, но трябва да поговорим.

-Нали знаеш, че и втората ти майка живее вкъщи.

-Искам да й се извиня.

Това вече го кара да ме погледне.

-Поли? Добре ли си?

-Разбира се! Имаме много неща, за които трябва да говорим. Пък и признавам си, че сгреших. Бутикът й още не те е разорил.

-Дрехите доста се купуват.- отговаря гордо баща ми .- Май разбирам защо искаш да се сдобрим.

-Така ли?- питам ужасено.

-Нали майка ти заминава, а ти май свикна с нея.

-Ами...

-Разбирам те, но хайде да работим!

-Прав си. Е, довечера към 19 ч.?

-Ще те чакаме.



17:20ч.

Срещата ми с един собственик на аптека се отложи и отивам към апартамента на диетолога. Трябва да събера вещите си ( а те хич не са малко) и да прекарам малко време с него, ако си е вкъщи. Също и да му върна ключа.

-Хей.- посреща ме той по хавлия.

-Мислех, че си на работа.- казвам и го целувам.- Май съм се попреместила тук.

-Предполагам, че нещата ще ти трябват в Англия.

-Да и ще си ги събера още днес...или утре. Не се притеснявай.

-Кога заминаваш?

-В петък.Добре че имаше билети.

-Е, май имаш да уреждаш доста неща. Трябва ли ти помощ?

-Ти ми помагаш достатъчно.- усмихвам се тъжно.

-Как точно?

-Не ме дърпаш за крака, викайки „Полииии остани! Обичам те!”.

-Пак заповядай.

-Ще ми липсваш.- казвам тихо и сядам на дивана до него.

-И ти на мен. Но трябва да се развиваш, защото имаш доста потенциал.