Безименна творба.

[FuturisticLover]

Свят забравен, град потаен.
Пълен с хора непознати,
Едно момче, скиташе си тихо,
забучило глава,невиждащо звездите.
Хората го гледаха, но не го виждаха,
докато не го съзря тя и мъжа във него първа тя видя.
Притиснаха се те един до друг, той предпазливо спомена,
че забранена бе им любовта.
Тя не бе сама, а той бе обречен на тъга.
Минаваха си дните, а те потайни сгушени в снега стояха,
времето брояха и за пръв път света видяха.
За свят далечен тя трябваше да тръгне,
Неосъзнавайки, че момчешкото сърце плавно ще изтръгне.
Стояха за последен път сами, подаде му нежно тя ръка,
Той плахо своята прибра.
В момента, в който тя се скри,
Младежът рухна и падна в прашната земя,
Сърцето тихо за последен път изтуптя, плахо и измъчено,
също като надеждата, която всеки момент щеше да напусне младото му тяло.
Но щастлив умря,
Не сподели за болестта,
Радваше се за заминаването й,
Но маска бе това,
Способен бе да й даде света,
Но нарочно пожела
Да я дари със свобода...

[deni979]

Много ми харесва,красиво е.

[FuturisticLover]

Мерси, снощи се сетих за нещата, които изпитвах към една моя бивша изгора и реших набързо да надраскам нещо.

[TheWormMaster]

Xax, опрделено ти се отдава ! Много е добро, поздравления ^^