Светът на един прозорец

[Altamira]

Ами... преди доста време най-любимият ми учител (по психология естествено) ни даде за домашно да си представим, че сме определен предмет и да опишем какво бихме чувствали на негово място. И така, написах това общо-взето почти безсмислено писание, но тайничко се надявам, че някой може и да го хареса.


Прозорци… всички обичат прозорците. Поне повечето хора. Мисля, че да си прозорец, не е никак лошо, макар все пак да е по-хубаво да си човек. Ако си прозорец и имаш късмет да си по-нависоко, имаш възможността да виждаш неща, които другите едва ли биха могли. Представям си един хубав широк про¬зорец с тъмносиня рамка като старовремските в малките светли къщички от¬пре¬ди сигурно много време. Прозорците едновременно пазят хората от понякога опасния външен свят и същевременно им дават изкушаващата възможност да погледнат към света. Прозорецът е преграда между вътрешното и външното, това, което остава скрито зад стъклото, и това, което е отвън. Може би затова перспективата да си внуша, че съм прозорец за известно време, ме привлича, заради тайнствеността на вътрешния и външния свят. По прозорците понякога има следи от ръце, които докарват истеричните домакини до истински нервен срив. Винаги съм се чудела защо на децата им доставя такова удоволствие да си лепват ръцете и пръстите на стъклото. Сега може би започвам да ги разбирам. Не оставаме завинаги деца, но понякога между нас и това, което искаме да достигнем, има едно стъкло, което понякога е невидимо, понякога – не. В опитите си да достигнем до него, протягайки ръка, оставяме отпечатъците си върху гладкото стъкло. Ако бях прозорец, би ми се искало да знам какво е искала да достигне ръката, оставила своята следа. И днес, когато минавам покрай някой прозорец, внимателно се оглеждам, за да видя белезникавата следа. Чудя се къде е прозорецът, на който моята ръка е оставила своя белег заради желанието си да счупи стъклото и да се озове отвън при желанията си. Стъклото създава усещането за двойнствена реалност. Докато гледаш през него, сякаш си там, отвън, но протегнеш ли ръка, усещаш само хладната повърхност. Прозорците могат да гледат в задънена улица или към нови кръгозори. Някои се отварят, други – не. Ако бях прозорец, щях да се отварям, за да дам възможност на хората, които гледат през стъклото, да се опитат да достигнат целта си без да се блъскат в прозрачната студенина. Отпечатъците от пръсти биха ми изглеждали прекалено самотни и едва ли биха били желана развръзка на живота ми.
Прозорците никога не показват едно и също. Гледката винаги се променя, светът отвътре и отвън претърпява развитие, възходи и падения. Идеалите се променят, целите също. Годините минават, а старите цели се забравят, остават само спомените. Може би някой ден случайно някое дете ще счупи прозореца без да иска, докато играе футбол с приятелите си. Чупенето на стъкло е хубав звук. Друг е въпросът дали човекът зад стъклото ще се осмели да избяга от вътрешния си свят, с който е свикнал, и ще надвие себе си в опита си да достигне онова, което стъклото е правело далечно и недостижимо. Започвам да се чудя дали прозорците са ни в помощ, или ни вредят...
\/

[Dyany10000]

Много е хубаво, харесва ми!

[Colouring]

Харесва ми.

[Yankee]

Ех,много е красиво Наистина ти се отдава да пишеш и да мислиш като психолог/философ

[kristito3]

М-м-м, много е интересно. Имаш развито мислене!

[mechetyy]

супер яко

[Altamira]

благодаря ви