Харон тихо вълните мете
с греблото на студа;
нейде там гуши се дете
и с ръка от кост и тръни
нежно милва го смъртта.

Виоли в скръб шептят
и сърце раздира песента;
нейде там очи пламтят
поръбили горещ асфалт
за да стигнат нови времена.

Стоя над всичко аз сега
и гледам димен хоризонта;
и небето от сива синева
гробно за нашите мечти.
Харон скоро носи есента.

И Смъртта скърби.