Случвало ли ви се е да обичате, само защото не можете да не обичате? Не заради нетърпимост към самотата/самотността или някаква липсва в себе си, зейнала кухина, някакво друго празно пространство. Точно обратното, да се чувствате ужасно добре сами със себе си, но да усещате, че съдържанието на духа ви, обичта, енергията, които носите в тялото си, стигат да захранят цяла група хора.
И не, не говоря за всеобща любов, християнски добродетели и прочее идеалистични балони, а за необяснимото, съвсем непринудено желание (което прелива в нужда) да се грижиш за някого.

Напоследък се чувствам по този начин и още не мога да го/се опитомя/овладея, нямам и идея как, дали изобщо трябва. Редно ли е да обичаш разни хора? Как се упражнява обич? И възможно ли е да се изхабиш откъм съдържание?


//не игнорирайте темата ми, часът си казва думата и въпреки това, бих се радвала на сериозни отговори)
хубаво утре!)