* * *
6 години по рано – Тантури
Полицейските сирени отекваха в гората , небето притъмняваше и черни гарвани наддаваха зловещ писък . Бях се опрял на един стар дъб и набирах номера на Алина с треперещи от страх ръце.
-Ало. Кой е на телефона? . . . (затворих).
Исках да чуя отново гласът и . Тя беше добре , само това имаше значение за мен. . .
* * *
Тичах по прашните улици и избърсвайки пепелта от очите си , сякаш махах и спомените , които изскачаха пред лицето ми неканени. Спрях близо до една къща , облегнах се на стената да си почина и започнах да набирам Алина. Исках да чуя как е , да се уверя , че нищо не се бе случило с нея.
- Ало. Кой е на телефона? . . .
- Алина! Слушай внимателно . . .
- . . . моля оставете съобщение и при първа възможност ще се свържа с вас . . .
- Какво?!
Това беше секретарят и . . . защо ли ми бе толкова познато . . .
Беше започнало да се здрачава когато пристигнах до участъка , бях закъснял. Приближих и почуках , но никой не се появи , тогава натиснах бравата и вратата се отвори. Нахълтах като престъпник вътре и веднага се разрових из документите. След дълго търсене най – накрая открих папката , разгърнах плахо първата страница : „ Андрей Андреев...”.
Силен изстрел се чу някъде отвън и изтървах папката уплашен. В началото си помислих , че това бе Хектор и излязох от участъка с вдигнати ръце , но вместо това видях как жени и деца бягаха по улицата и викаха.
- Хей! Какво става? (извиках аз , хващайки една от жените за ръка)
- Те са тук! Намерили са начин да минат . . . през портите . . .
- Кой?
- Глордените!
- Гло. . . ?
- Животните , явно някой ги е пуснал вътре и нападат селото! Моля те пусни ме!
Пуснах ръката и гледайки в една точка като вцепенен. Отдавна имахме проблем с дивите зверове , но сега бе различно , никога не са успявали да преминат през масивните порти.
- Ектар ! Моля те , детето ми е още там , Хектор не ми позволи да остана. Спаси го , моля те! (викаше една жена от бягащата тълпа)
Затичах се към имението , трябваше да взема колата иначе нямаше да мога да стигна навреме до портите , а и имах нужда от оръжие.
Когато стигнах вече беше тъмно и студен вятър минаваше като лед през тялото ми. Отворих гаража и потърсих старата пушка на баща ми и камата. След като намерих каквото ми трябваше , наметнах големият черен шлифер и скочих бързо в колата.
* * *
След 10на минути каране като луд по мрачните улици пристигнах до портите на Тантури. Единствено фенерите осветяваха мрачната улица и тълпата от разярени мъже. Женски плач се чуваше отдалеч и литри кръв се лееха по земята. Хектор , като обезумял сваляше горските зверове с помпата си и ги съдираше с нож.
- Хектор! Какво стана?! Как са влезли вътре?
- Някакво лудо момиче , видели са я да тича без да спира в гората , казаха ми , че нозете и са били разкървени и вероятно е тичала цяла нощ.Отворила портите и пуснала зверовете. Затова пък аз и пуснах един куршум в главата.
- Какво?! Ти съвсем си полудял! Не можеш да убиваш хората просто така.
Всъщност . . . мога! (извика той и лека усмивка се появи по оплисканото му с кръв лице. )
Хвърлих се напред и започнах да стрелям наред , отвсякъде бликаше кръв , отвсякъде падаха мъртви и ранени. Изведнъж чух детски писък от гората.
- Детето! Хектор отвори портата !
- Забрави ! Няма да изложа селото на опасност заради глупости!
- Глупости?! Не чуваш ли детските викове? Сигурно още е живо.
- Нищо не чувам! (Гледаше страшно и викаше , докато изтръгваше сърцето на един от вълците.).
При гледката как умира вълка потръпнах , причерня ми и се свлякох на земята.
- Хектор . . .
- Не можеш да понасяш кръв , а малкия ?! Хахаха!
- Не виждаш ли , че просто се опитват да излязат навън , защо не ги пуснеш по дяволите?!
- Това ще им е за урок!
Нещо ме удари по главата и изгубих съзнание. Когато отворих отново очи бях легнал на дивана в къщата на Алина и Димана, Давид и Адриан се бяха надвесили над мен.
- Ставай красавице ! (викаше Адриан ухилен).
- Ооохх ! Главата ми ще се пръсне . Как се озовах тук?
- Хектор те захвърли пред вратата и каза на Алина , че си припаднал.
- Ах това гадно селско . . .
- Явно не се разбирате много . . . хайде ставай , тъкмо ще сядаме на вечеря.
- Вие вървете , аз ще дойда след малко.
- Не се бави. ( усмихна ми се Алина и всички излязоха от стаята).
Изправих се на крака и погледнах през прозореца , небето започваше да притъмнява и облаците да присветват. Задаваше се буря в тази грешна нощ. Вслушах се и в тишината чух стоновете и риданията на скърбящите вълци и гарвани. Изведнъж си спомних как онази жена ги нарече : „Глордени” . Може би трябваше да проверя в библиотеката за тях , може да се окажат по специална порода зверове , а и в обезумелия поглед на Хектор тази нощ видях страх.
- Мислех , че пак си заспал. (каза Димана прокрадвайки се зад мен)
- Следиш ли ме? (усмихнах се аз , прокарвайки пръсти през косата и)
- Хвана ме.
- Може ли да те попитам нещо?
- Давай.
- Какво знаеш за Глордените?
Тя ме погледна учудено с големите си зелени очи и бързо извърна поглед. След това се обърна отново ухили се и ме тупна по рамото.
- Питам те сериозно. Днес една жена нарече вълците така. Знаеш ли нещо?
- Седни до мен . . . не само вълците се наричат Глордени , а и гарваните , Ектар. Това са по – особен вид същества. Вълците са по – големи от обикновено , с пъстри очи , които пожълтяват в момент на ярост. Гарваните са бързи като стрела , синкаво-черни с красиви зелени очи.
- Като твоите . . .
- Да , като моите ( усмихна се тя и се изчерви). Освен това се смята , че Глордените са пазачи на кралицата , наричат я ловецът в бяло.
- Кралица?
- Самодива , веда . . . има много имена.
- Звучи ми като приказка.
- Да , по – скоро легенда. Според фолклорът ако в земите на Тантури загине момиче/жена в момент на силна тъга/мъка и не бъде погребана то тя остава на границата между живота и смъртта. Денем е обикновен човек , а нощем е убиец , жаден за мъст. Казват ,че когато загине като човек тя привиква 2ма верни воина за да я защитават , по - често роднини или приятели. Единят - гарван (шпионин) , за да открива жертвите и , а другият - вълк (страж) за да я защитава и да и носи плячката.
(за момент се изплаших , за момичето което заровихме близо до Тантури , но после си спомних , че е била убита далеч от тук).
- Ти вярваш ли на всичко това? (ухилих се аз)
- Не разбира се , това са само приказки. (нацупи се тя и ме удари с възглавницата в лицето).
- Хей , децата , вечерята изстина. (провикна се Алина , която явно бе чула кикотенето на Димана).
- Да вървим.

* * *
След вечерята останах с Адриан на по чашка и му разказах всичко.
- Разчитам , че няма да казваш на никой друг за момента.
- Разбира се Ектар! Може да ми хлопа дъската , но не съм предател.
- Така е. (изхилих се аз отпивайки от уискито).
- А искаш ли да глътнеш чашата докато се смееш? (каза той и ме тупна по гърба).
- Хайде аз ще лягам.
- Няма ли да си легнеш с Алина?
- Пиян съм , отново. Мисля да спя на дивана .
- Истински мъж . (изхили се Адриан)
- Нещо такова . . .
Изпратих Адриан и се проснах като парцал на дивана. Заспах веднага , изолирайки всякакви други шумове.
На сутринта , когато отново отворих очи останах потресен. Слънцето слабо преминаваше през дърветата и блестеше в лицето ми , целите ми крака бяха в кал , а дрехите ми прокъсани. По някакъв начин се бях озовал в гората , но не помнех нито как , нито защо . Покрай мен спокойно се разхождаха няколко вълка , които дори не ме поглеждаха , изправих се , протегнах ръка и докоснах единя. Беше наистина огромен , с гъста черна козина и пъстри очи.
Чуха се викове в далечината , които подплашиха вълците , очите им пожълтяха и изреваха яростно срещу мен. Грабнах веднага дрехите си и побягнах към селото.