Омир- “Илиада” (VI ПЕСЕН)
ПОЩАВАНЕТО НА ХЕКТОР С АНДРОМАХА
След динамиката на бойните сцени , които поразяват със своята мащабност и неповторимост, VI песен Омир рисува статична картина-прощалната сцена на Хектор с Андромаха. Акцентът тук пада върху диалога, върху думите, а чрез тях се разкриват мислите, чувствата и настроенията на героите. На преден план изпъква общочовешкото и вечното. Смелият троянец въплъщава чертите на вечния баща, който иска детето му д ашостигне онова, което той самият не е могъл да постигне:
Нека да казват за него, когато от битка се връща:
“Той и баща си по храброст надмина.”
Затова той моли боговете да дарят сина му с храброст и сила, защото в мечтите си го вижда като могъщ троянски воин и вожд: “Троя с мощ да владее!”
Зърнал се у дома в един критичен, изключително напрегнат момент от битката между троянци и ахейци, Хектор иска да принесе жертва на боговете, за да измоли спасение за своа народ, както и да се прости с най-скъпите на сърцето си хора-жена и дете:
Аз у дома ще отида своите близки да видя:
Моята мила съпруга и мойто невръстно момченце.
Епитетът “мила” и умалителното съществително “момченце” показват обикновените човешки чувства, намерили място в сърцето на суровия троянски воин. Когато се вижда с жена си, той я нарича “мила съпруго”, ”свидна” , “скъпа” . Това са все необичайни и нетипични епитети за епохата на грубите и първични варвари, но те показват дълбоко стаената нежност у суровия воин към любимата му съпруга. Откровено и с тъга той признава в прощалния миг, че нейната съдба е най-голямата му болка и тревога:
Мъртъв дано ме покрие надгробна могила в земята,
За да не чувам вика ти и твойта неволя не виждам!
Болката му е безгранична, защото в историческото време, в което живее, Хектор разбира, че човекът е личност, докато е свободен, а робът е безправен. Измъчен от мисълта за собствената си безпомощност, той е трогателен и едновременно с това трагичен образ. Той, могъщият троянски вожд, няма да може да помогне на беззащитната си съпруга в съдбоносен за нея момент.
Прощалната сцена покорява със своята красота и със силата на чувствата, които внушава.Цялата любов, преданост и нежност, които е скътал в сърцето си троянецът , са изразени чрез един жест:
Хектор това го забеляза и жал му обхвана душата,
Нежно с ръка я погали и думи такива и каза…
Но защитникът на Троя го вълнуват и други чувства, които тревожат съзнанието му и стоят над личните му чувства и страхове:
Мойто сърце ме препира да браня неспирно троянци.
Хектор живее с мисълта, че от него зависи не само съдбата на семейството му, но и съдбата на целия град. Тази негова беззаветна преданост към родния град е трогателна. Затова, въпреки дълбоката си привързаност към съпругата и рожба, Хектор поставя като най-висш свой дълг любовта си към родината. У троянеца няма нито миг съмнение и колебание, че съдбата на Троя и интересите на неговия народ са по-важни, че любовта и дългът към тях стои над любовта и дълга към най-близките му хора. Така “славният”, “светлият” , “великият” Хектор със своята привързаност към близките си се приближава до представите на хората за съвършена човешка личност.
Достойна негова съпруга е Андромаха. Тя е най-трагичната героиня в поемата.Познала безпощадния лик на войната, преживяла смъртта на най-близките си хора- майка, баща, братя, роднини, тя е неспокойна и загрижена, изпълнена с тревожни предчувствия. “Като луда” тича край градската крепост, тръпнейки за съдбата на любимия човек. Там край Скейските порти, става срещата между нея и Хектор:
Хекторе, ти си ми всичко, и татко, и майка почтена, ти си ми брат и съпруг неразделен във възраст цветуща!
С плах жест, изразяващ нейната нежност любов: “Тя за ръката го хвана и думи такива му рече…” , Андромаха иска милост за себе си, за детето си, за семейството си. Трогателно и разтърсващо със своя трагизъм е обръщението и към Хектор:
Хайде, смили се сега, не напущай високата кула, да не оставиш жена си вдовица, детето-сираче.
Но Андромаха не е само майка, любима и съпруга на вожда. Тя е и първата жена на Троя и осъзнава своята отговорност за съдбата на града. Драмата и на майка и жена не заглушава чувството и за дълг към троянския народ. Макар, че с цялото си сърце тя иска да задържи Хектор за себе си и за сина си, тя пази и тачи неговото воинско достойнство. Превъзмогнала като съпруга си личните си чувства, тя споделя неговия дълг, като го моли само да бъде по-внимателен и по-предпазлив:
Хайде, войската задръж при смокинята дива, където Троя е най-уязвима, стената – най-леснодостъпна…
Образът на Андромаха вълнува със своята трагичност. Младата жена обича и е обичана. Тя изживява кратко семейно щастие, но войната и отнема всичко. Тя остава в нашето съзнание с предчувствието си за обреченост, с разкъсващата я скръб за съдбата на най-скъпите и хора, със страданието и по безвъзвратно загубеното човешко щастие.