И чувството е сякаш те изпивам.
Нежно моделирам с тръпнещи от студ ръце
празнина в съзнанието изникнала -
разделя света парче след парче.

Отровата по устните се стича -
жадно трие всеки къс душа.
Гласът на мислите ми бавно срича
неизказани, несвързани слова.

И токсинът плавно се излива.
Всяка клетка чака своя край.
Чакането бавно ме убива,
но избирам да остана в твоя рай.

Като грешник опрощение очакващ,
на колене застинал пред олтара свой,
надявам се на нов порой от напаст.
Надявам се светът ми да остане мой.

Но устните кървящи - все тъй жадни,
а ти оставаш недопит.
И дупката във мислите ми празни -
нож във вените забит.

Илюзията бързо се размива.
Светът без очертания стои.
Трагичното до сълзи ме разсмива.
Последна глътка - със затворени очи..