СПЕШНО!!!!! Теми по литература за 7-ми клас КЛАСНО!!! СПЕШНО

[{}pasno_momiche]

Здравей те много Ви моля ако можете да ми предостави те 4 съчинения разсъждения за 7-ми клас на темите:

1.Тежкия живот на хъшовете в чуждата страна (1-ва и 2-ра глава на повеста Немили - Недраги)

2. Най-голямото испитание по пътя към доброто (4-та глава Една Българка)

3.Геройчната саможертва и духовна сила на българските опълченци (Опълченците на Шипка)

4. Срещата на Алеко Константинов с новия свят (До Чикаго и на зад)

Моля Ви СПЕШНО ми трябват тези 4-ри съчинения разсъждения ако може да са по кратки но да не са за 2-ка или 3-ка... Много Ви моля който ми ги даде ще съм му цял живот благодарна!!!!
Трябват ми и четирите и колкото може по-кратки да не са 1 000 000 дум! Благодаря Ви предварително! Надявам се че ще ми помогнете!

[SeXyL[!]Nk@]

Здравей те много Ви моля ако можете да ми предостави те 4 съчинения разсъждения за 7-ми клас на темите:

1.Тежкия живот на хъшовете в чуждата страна (1-ва и 2-ра глава на повеста Немили - Недраги)

2. Най-голямото испитание по пътя към доброто (4-та глава Една Българка)

3.Геройчната саможертва и духовна сила на българските опълченци (Опълченците на Шипка)

4. Срещата на Алеко Константинов с новия свят (До Чикаго и на зад)





1- http://www.teenmodels-bg.com/modules...pic=0&start=30

4- http://www.zapiski.info/view.php?id=215 , http://izkustvoto.com/content/view/836/68/

Само това можах да ти намеря,дано ти е от полза.

[dark234]

ima tarsa4ki za tva

[sexa_na_kompleksa]

Ето по втората тема:

ИВАН ВАЗОВ - „ЕДНА БЪЛГАРКА”
ЕДНА БЪЛГАРКА ПО ПЪТЯ НА ДОБРОТО
Доброта, човечност, състрадателност, всеотдайност — това са нравст¬вени добродетели, неподвластни на вре¬мето, създаващи представата за християнски морал и устойчивост на човешкото общество. Малцина ги притежават, но тези хора винаги будят възхи¬щение и са пример за подражание. Най-често обикновени, на пръв поглед назабележими личности носят подобни ка¬чества. Те не се натрапват със своите действия, но доказват, че светът се кре¬пи на истината, добротата, справедли¬востта.
Баба Илийца от разказа „Една българка” на Иван Вазов отдавна се е превър¬нала в христоматиен пример за човешка доброта, християнско милосърдие и ненатрапващо се родолюбие. Шестде¬сетгодишната селянка, отдадена на се¬мейството и труда, при извънредни об¬стоятелства изявява най-доброто от своя характер и става символ на цяла¬та жертвоготовност и всеотдайност, на които е способен един човек. Тя е една от многото българки, живеещи кротко и незабележимо, които могат да жертват себе си в името на друг човешки живот. Но тя е и единствена между жените, събрали се на брега на Искъра, която от¬стоява своето човешко достойнство и е готова с цената на всичко да помогне за спасяването на непознат, изпаднал в бе¬да. Двойното значение на числителното-определение „една”събужда дълбок раз¬мисъл за цената на човешката самопожертвувателност, за нравствените добродетели и тяхното отстояване, за националната самобитност, за избора на житейска позиция. Каква е баба Илийца - типичната селска жена или изключението; една от многото или единст¬вена сред множеството — това е един от основните проблеми в разказа.
Образът й е въведен на фона на значи¬мо истерическо събитие - края на Априлската епопея и разбиването на Ботевата чета, време, когато се проявя¬ват най-достойните и най-срамните черти от националния ни характер. На¬ред с героизма, в тези смутни времена излизат наяве страхът, предателство¬то, униженото човешко достойнство. Вазов разкрива драматизма на епохата и внушава изключителността на съби¬тието с множество детайли - точност на времето, описание на обстановката, съчетаване и противопоставяне на документални свидетелства и художествени обобщения. Тези изключителни вре¬мена са предпоставка за проява на изключителни човешки качества. Животът е излязъл извън своя обикновен ритъм, изчезнала е делничността: „Мълвата беше донесла и тука безпокойствия и турила нащрек мъжкото население”; „Повечето слабо знаеха какво става сега, някои и нехаеха.”
Героичната епопея и последвалите трагични събития разбуждат не толкова родолюбието и борбения дух на множеството българи, колкото техния робски страх и безразличие. На този фон се очертава смелото и достойно поведение на баба Илийца. Чрез нейния образ ав¬торът показва, че обикновеният човек от народа е способен да прояви себеот¬рицание и героизъм в изключителна ситуация, ако притежава доброта, чест¬ност и висока нравственост.
Баба Илийца единствена дръзва да се противопостави на грубо¬то и жестоко поведение на заптиетата на брега на Искъра, защото е моти¬вирана от желанието си „да спаси, ако даде бог, два живота”. Надмогнала собс¬твения си страх, без да обръща внима¬ние на обидите „свини гявурски”, „магарице”, „кучка”, тя се осмелява да моли настоятелно безчовечните турци. Же¬ната притежава силен дух и устойчив характер и не би се спряла пред нищо. Тя залага на най-човешките чувства, за да постигне своето: „Аго, за бога, напра¬ви това добро, помисли, че и ти деца имаш!” В съзнанието на българката добротата и нуждата да помогне, Кога¬то трябва, са най-естественото нещо за човешкото поведение. Дори за миг не може да допусне, че някой би отказал да стори добро. Мъката и страхът за бол¬ното внуче я правят силна и настойчи¬ва. Още по-настоятелна става тя в стремежа си да помогне, когато се сре¬ща с четника в церовата гора. Този „момък в чудати опнати дрехи, с ширити по гърдите и с пушка”, с „измахнато и бледно” лице събужда майчино състра¬дание и милосърдие в угриженото й сър¬це. В това „лошо” време, изпълнено със страх и малодушие, героинята проявя¬ва силата на своя дух, обещавайки по¬мощ на изпадналия в крайна нужда четник. Тя е ръководена от естествената си доброта и собствените си представи за човешко, християнско и патриотич¬но. За нея четникът е страдащ човек, нуждаеш се от нейната помощ. В обръщението „синко” блага ця¬лата си майчина топлота и благост. Очите й се наливат със сълзи, защото състрадателността й към чудата болка е голяма. Но има и още нещо, кое¬то прави тази жена изключителна. То се крие в кратката реплика: „Ние сме христиени. "А християнският морал оз¬начава доброта, милосърдие, себеотдаване. Нито за миг не помисля да бяга и да остави нуждаещия се момък в беда. Четникът й се доверява, защото инстинктивно усеща добротата и чистотата на тази жена. Стремежът да пра¬ви добро се разкрива в мислите на баба Илийца: „Да направя това добро... клетнику... божичко, закрили го, българин е, тръгнало е за християнска вяра курбан да става.” Тези мисли утрояват сили¬те й и тя е способна на неподозиран ге¬роизъм, за да изпълни човешкия си и християнски дълг — така, както ги разбира. Показателно е, че според нея всеки би пос¬тъпил по този начин. Но самият Вазов ясно разкрива, че това е поведение на една изключителна българка - извън рамките на традиционното и обикновеното. Молитвите на жената към Бога и Све¬та Богородица за спасяването и на вну¬чето, и на бунтовника, са еднакво важни за нея. Тя знае, че всяко добро дело се възнаграждава и дълбоко вярва, че помагайки на четника, ще помогне и на бол¬ното си внуче.
Изключителното поведение на тази не¬вероятна българка, водена от желание¬то си да прави добро, е разкрито ярко при срещата й с калугера в Черепишкия манастир. Направила невъзможното, за да стигне там, тя очаква помощ и раз¬биране. Като добра християнка, тя знае, че божиите служители трябва да притежават християнски морал и истинско милосърдие. Нито за миг не допуска, че може да й бъде отказана помощ. Баба Илийца остава стъписана от страха на отец Евтимий. Нужно й е доста време, за да осъзнае, че този божи служител не отговаря на нейните представи и че ня¬ма нищо общо с християнските доброде¬тели. Отецът е себелюбив и егоистичен страхливец, Който се интересува само от собственото си благополучие и не желае да бъде обезпокояван за нищо. Той е безсърдечен и не е способен да съчувст¬ва на чуждата болка. Дори природното описание в началото на III част подгот¬вя за студенината и неразбирането, с които ще се сблъска баба Илийца: мрак и мълчание царят наоколо, нощта е спус¬нала „тъмното си було”, канарите са „мрачни и намусени”, с „черни дупки”, а манастирът е „глух и пустинен”. При срещата на двамата герои Вазов откроява високата нравственост на обикновената, но изключителна героиня. В трудния й път към манастира тя е во¬дена единствено от желанието си да направи добро. Когато моли и настоява упорито, баба Илийца отново е водена от мисълта за другите. Тя вярва в чудо¬дейната сила на молитвата, защото е добра християнка и знае, че „Господ може всичко”. Въпреки неприязненото и отблъскващо отношение на калугера, же¬ната запазва търпеливостта и благост¬та си. Целта й - да спаси два живота — е толкова голяма, че човешкото недоброжелателство не я докосва. Тя дори на¬мира сили да целуне ръка на отец Евти¬мий и да приеме мъдро неговия отказ за помощ: „Селянката щеше да каже нещо, но думата се задъни в гърлото й при тоя отговор, тя тръгна безнадеждно подир сърдития калугер и излезе на двора.” Човек трябва да притежава безкрайна доб¬рота, състрадателност и силна боля, за да запази хладнокръвие и да продължи неотклонно по своя път. За втори път же¬ната казва: „Нали сме христиени...'' За нея това е най-силният аргумент и означава съпричастност, доброта, отзив¬чивост към чуждото страдание.
Разбрала, че е съвсем сама в своя път - пътя към доброто, баба Илийца напуска манастира и тръгва към неизвест¬ността, водена единствено от мисълта да помогне на нуждаещия се сънародник. Тя твърдо вярва, че Бог е чул молитвите й и ще се смили над нея.. Природната кар¬тина в началото на IV част е в съзвучие с душевните вълнения на героинята. Искърската клисура е злокобна и страхо¬вита, а всеки детайл създава усещане за безучастност и безнадеждност: „Планинските самотии спяха, дива тишина царуваше в природата”. Жената е изп¬равена пред най-трудното изпитание през тази нощ и в живота й - премина¬ването на Искъра с ладията. В този епи¬зод, който е кулминация на разказа, по¬ведението на баба Илийца се определя като героично. Реторичните въпроси разкриват твърдата решеност на геро¬инята непременно да намери изход от трудната ситуация. Тогава, когато всички са се изпокрили, когато ладиярят се е уплашил да нощува в колибата, кога¬то манастирът й отказва помощ, само майчината любов и християнското ми¬лосърдие дават сили на баба Илийца да превъзмогне страха от неизвестното и да върви напред, към доброто. Тя тряб¬ва да се справи сама, защото е поела от¬говорност за два човешки Живота: „Тя изохка в безсилно отчаяние и напрегна всичките си сили.” Подробно и последователно Вазов проследява действията и преживяванията на героинята, за да докаже, че силата на духа, упоритост¬та и волята могат да правят чудеса: „Тя удвои, утрои усилията си, нейните изпечени селски ръце се напънаха, мишците й сдобиха стоманена пъргавина и сила, Кокалите й изпращяха от напрягане и горещ пот рукна от лицето й.” Половинчасовата борба с кола разкрива духовното величие на героинята. Тя пра¬ви невъзможното, а картината остава като символ на най-голямото човешко самоотричане в името на друг човешки живот, в името на добротата и милосърдието.
Баба Илийца успява да стигне до четника с цената на неимоверни усилия. Но тя знае, че момъкът е поверил съдбата си в нейните ръце и трябва да устои на думата си. В силно затрогващата вто¬ра среща между баба Илийца и бунтовника се разкриват отново благородство¬то, човечността, майчината жертвоготовност, състрадателността на българката. Баба Илийца подава откраднатата дреха на момъка със съзнанието, че е из¬вършила грях, като е откраднала от свя¬то място. Но тя усеща, че човешкият живот е най-ценното нещо и Господ ще й прости. Милосърдието е над всичко. Забравила себе си, дори внучето си, тя жалостиво наблюдава това „двайсетго¬дишно голобрадо момче, тънко-високо”, което е тръгнало да сваля царщината и е жертвало себе си за свободата. Съвсем естествено идва решимостта й да го приюти в своя дом, без да мисли за опас¬ностите и риска: „Как Къде? Ами у до¬ма!” Тези прости, но категорични думи разкриват силата на духа и величието на тази обикновена жена. Притежаваща голямо човешко сърце, българката осъзнава, че не може да постъпи по друг начин. А четникът вижда „в тая непоз¬ната жена своя майка, свой спасител, свое провидение”. Дори съкрушена от ог¬ромната си лична скръб - мисли, че вну¬чето й е умряло, баба Илийца не изоста¬вя четника и своята отговорност. Това може да стори само човек с огромно сър¬це и невероятна нравствена сила. Над¬могнала своята мъка, жената казва: „Момче, крий се хубаво днес. Довечера - пак тука, та да те намеря.” Тя е готова да се бори докрай за спасяването на случайно срещнатия бунтовник.
Баба Илийца не успява да спаси четника, но прави всичко възможно да го сто¬ри. Тя преодолява много изпитания по пътя към доброто, които я разкриват като изключителна майка, християнка и българка, вярваща твърдо в доброто. За доброто, което носи в душата си, героинята получава добро - внучето, ко¬ето смята за мъртво, оживява. Баба Илийца е една от многото обикновени и незнайни, но жертвоготовни българки, Които съхраняват и предават нравст¬вените добродетели и духовните ценнос¬ти на поколенията




ИВАН ВАЗОВ - „ЕДНА БЪЛГАРКА”
ПОДВИГЪТ НА БАБА ИЛИЙЦА

Разказът на Иван Вазов „Ед¬на българка” е създаден по конкретен повод и отразява правдиво историческата епоха („Следобед на 20май 1876г.”). Главната героиня е обикновена жена, която в този труден за народа момент проявява удивително мило¬сърдие към непознатия четник. Желанието й да му помогне се превръща в движещ мотив за нейните решителни действия. Състра¬данието и добротата на тази самотна жена, загубила близките си и останала само с бол¬ното внуче на ръце, са нравствената сила на нейната човешка природа. Те й помагат да се бори за спасението на два живота - на болно¬то внуче и на ранения Ботев четник.
Още в самото начало на разказа баба Илийца се проявява като последователна в действията си жена, която винаги намира начин да се справи с възникналите трудности. Единствено тя успява да убеди турчина в не¬обходимостта да премине реката: „...говоре¬ше умолително селянката с голяма тревога в погледа.” Преживените години са я научили, че няма човек, който да не милее за децата си. Затова с детето в ръце старата жена напомня на високомерния друговерец: „Аго, за бога, нап¬рави това добро, помисли, че и ти имаш деца!... Ще се помолим и за тебе!”. Търпението, натру¬пано през цялото това време на чуждо потисничество, я кара да понесе обидите с достойн¬ство, за да постигне по-важната си цел: „...да спаси, ако даде бог, два живота.”
Подвигът на баба Илийца е на пръв поглед съвсем обикновен. Той се изразява в поведението и действията й. Обстоятелства¬та, пред които се изправя тя, се оказват не са¬мо непредвидени, но и непреодолими. Убе¬дена, че „Господ може всичко”, тя не чака пасив¬но спасение от Него, а сама търси решения: „ Тя се зачуди какво да прави сега. ”, „...и тръгна незабавно нагоре към гората.”
На въпроса защо старата жена помага на бунтовника, не може да се отговори еднозначно. Тя е човек с характер. Като вярваща християнка, баба Илийца знае, че ня¬ма право да излъже надеждите на изпадналия в беда четник: „Да направя това добро... клетнику!... Беки и бог се умилостиви и поживи дете¬то.” Така героинята прави своя нравствен из¬бор, защото чувства помощта като неотме¬нен свой дълг. Дори угризенията на съвестта й при мисълта за откраднатата от манастира дреха са само миг на тревожен размисъл, кой¬то не я отклонява от нравствения й дълг да помогне: „ Взех манастирско скришом, боже, про¬щавай, грях сторих...”
Много и разнородни са чувствата, опреде¬лящи действията на старата жена. Но особе¬но отчетливо се откроява нейната решител¬ност („молеше, настояваше упорито”, „Но се¬лянката се претръшка да върви”, „но друг избор не й оставаше", „с нови сили и с нова ярост”, „тръгна незабавно”).
Неслучайно на фона на зловещата нощна природна картина са разкрити чувствата, кои¬то изпитва загрижената жена по обратния път към дома („много смутена”, „я беше страх”, „се зачуди”, „мравки я попъплиха”, „втрещена”, „изохка в безсилно отчаяние”, „въздъхна безна¬деждно”, „запъхтяна, уморена”, „премаляла”, „с безпокойство”, „с много мъка”, „вайкаше отчаяно тя”). Баба Илийца, веднъж вече пре¬минала Искъра., е направила своя избор, не¬зависимо от обстоятелствата. И ако тогава тя все пак е могла да разчита на конкретна човеш¬ка помощ, на връщане всичко, на което може да се опре, са собствените й сили и възмож¬ности, както и силната й воля да не се предава, да успее.
Веднъж дала дума да помогне, баба Илий¬ца проявява невероятна последователност в желанието си да върши добро („че лошо време беше сега", „макар че ранни петли пропяха от Лютиброд за съмване”). Неслучайно Иван Ва¬зов проследява цялостното поведение на сво¬ята героиня през това дълго денонощие: пътя към героичното в обикновеното всекидневие на един човешки живот. Много убедително и ненатрапчиво разказвачът доказва, че истин¬ският героизъм се проявява в непредвидени обстоятелства. Съвсем непринудено е внушен изводът, че в една такава трагична епоха обик¬новените хора могат да се изявят и като герои.
Почти митологична е силата на баба Илий¬ца, когато изтръгва забития, почти от векове, кол на брега на Искъра. Усилията й са свръхчовешки. Базовата героиня сякаш „из¬тръгва” образа на вековен страх и робство от душата си: „ страховита половинчасова борба”. Не по-малко драматични са посочените вече преживявания на жената при излизането й от манастира в тъмната и зловеща нощ: „Дрезга¬вата нощ допускаше да се видят доста ясно очертанията на чуките и бърдата отсреща, дене намусени, а сега зловещи... Та и всичко има¬ше зловещ вид за Илийчината душа, изпълнена с тревога и безпокойство.”
Принудена да действа в конкретна исто¬рическа епоха, баба Илийца има верен усет за реалните трудности на времето. Тя проявява сила и решителност не просто защото е геро¬иня по рождение, а защото е духовно силна личност, която поставя национално значимото като човешки дълг. Съчувствие, но в същото време и огромно възхищение предизвиква мъката на старата жена, когато решава, че внучето й е умряло. Защото не са много хората, способни да надмогнат личното страдание и да си спомнят за поетите задължения към другите: „Но разплаканият глас на бабата му извика:
- Момче, крий се хубаво днес. Довечера – пак тука, та да те намеря.”
Поставена да действа при изключително трудна обстановка, жената от народа не се отчайва до последния момент. Затова успява да „победи" кола, да надмогне страданието, да извърви дългия път до манастира и обратно с мисълта, че за доброто дело ще получи доб¬ра отплата - спасяване на два живота, на бун¬товника и на внучето си. Така кулминацион¬ният момент (и в развитието на действието, и в живота на героинята) става нравствена и ху¬дожествена „граница” между делничното би¬тие и героичния подвиг в пространството на един исторически миг.
Разгърнат на фона на милосърдието и майчинската загриженост, на състраданието и хуманизма, смелият характер на баба Илий¬ца дава облика на вечната жена в едно време разделно, време на криза и подем. Неслучай¬но Иван Вазов внушава представата за ней¬ния подвиг посредством антитезата (с други¬те жени, с калугера, със съселяните й; между възрастта и физическата й издръжливост, меж¬ду историческото време и вътрешната й сво¬бода). Чрез градацията на чувствата и преживяванията, на препятствията по пътя й, писателят внушава, че всеки драматичен мо¬мент може да се приеме като своеобразна кулминация в живота на човека.
Своето собствено възхищение от поведе¬нието на баба Илийца Вазов внушава още с мотото на разказа: „Аферим, бабо, машаллах!” С него се поставя основният акцент върху сме¬лото и достойно за уважение поведение на баба Илийца. Затова и косвената й характе¬ристика (отношението на другите герои - на турчина, калугера и бунтовника към нея) се основава на възхищението и респектиращо¬то уважение.
Разказът на Иван Вазов „Една българка” да¬ва достатъчно основания цялостното поведе¬ние на възрастната жена да се определи като подвиг. При по-внимателно разтьлкуване на епилога, се достига до извода, че по-важни от крайния резултат са положените от сърце уси¬лия, защото безкористното служене на чове¬ка не може да остане незабелязано: „... колко¬то на добрината, която не можла да направи, но искала от сърце да направи.” И понеже през цялото време на драматичното действие баба Илийца проявява висока нравственост, ней¬ният риск се приема като напълно осъзнато действие, заслужаващо уважение и възхище¬ние (въпреки че в края на разказа момъкът загива). Нравственият стоицизъм е вътрешен стимул за героично поведение тогава, кога¬то тихо и незабележимо личността остойнос¬тява битието си под въздействие на големите срещи с историята и нейните предизвикател¬ства.


Ето и за третата:

ИВАН ВАЗОВ - „ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА”
САМОЖЕРТВАТА - ПЪТ КЪМ СВОБОДАТА
СЪЧИНЕНИЕ РАЗСЪЖДЕНИЕ
Одата „Опълченците на Шипка” от ци¬къла стихотворения „Епопея на забраве¬ните” е Вазовата поетична възхвала на под¬вига на опълченците - смелите, достойни и непреклонни защитници на Орлово гнез¬до, пожертвали живота си в името на най-светия идеал - свободата на отечеството. Вазов е горд, че има такива българи, дока¬зали, че свободата ни не е подарена, а из¬воювана.
Свободата на отечеството е възвишени¬ят идеал на опълченците, в името на който те са готови да пожертват живота си. Пое¬ли по пътя на себеотрицанието, те са независими и свободни личности, над които вековните поробители нямат власт. Храбрите защитници из¬бират саможертвата пред робския живот, изпълнен с унижения и несправедливост, защото са достой¬ни и силни българи, запазили сво¬ето национално самосъзнание и осъзнали, че свободата е най-висшата човешка ценност. Те жертват живота си в името на независи¬мостта на родината си. Смъртта им не е повод за жал и отчаяние, за¬щото саможертвата е единствени¬ят път към свободата.

В лирическия увод авторът емоционално градира страшните обвинения към българския народ: липса на исторически подвизи и съзнание, робско малодушие. Емоционално градираните упреци завършват с най-несправед¬ливата констатация, че свободата ни не е извоювана, а подарена. Но зад привидно¬то Базово съгласие, изразено с анафоричното повторение „нека”, се крие силата, с която поетът отхвърля всички нападки, спо¬менавайки само едно име - Шипка.
Епическата картина на боя е нарисувана с голямо поетическо майсторство. Числителното име „три” насочва към легендар¬ното начало в битката, а метафората „тре¬петно повтарят” подчертава необикнове¬ното и величавото на това събитие. Поред¬ният „дванайсетий” опит на турците да превземат върха е напразен, защото опъл¬ченците са твърдо решени да вървят по пъ¬тя към свободата. На фанатичния възглас на турците е противопоставено свободо¬любивото „ура” на българите. Нападатели¬те са принизени чрез образа на своя водач. Епитетът „безумний” разкрива ожесточени¬ето на турския предводител и невъзможността му да разбере, че „раите” ги няма, а на тяхно място са се появили силни и воле¬ви личности, борещи се за своята свобода: „... всякой гледа само да бъде напред и гърди геройски на смърт да изложи, и един враг повеч мъртъв да положи.” Опълченците са непреклонни. Врагове¬те, борещи се единствено за надмощие над чуждата страна, сляпо подчиняващи се на своя предводител, нямат тази непреклон¬ност, решимост и устойчивост. Сравнени¬ето с „овци” подчертава тяхното малоду¬шие. Те са обезверени, защото са се срещ¬нали със силните защитници „българи, орловци”, поели по пътя към свободата.
Боят става все по-ожесточен. Към това, че турците са по-многобройни и с повече оръжия, се добавя и мисълта, че не може да се очаква помощ отникъде - „братски¬те орли не фърчат към тях”. В този момент Вазов сравнява защитниците на Орлово гнездо с древните спартанци, за да подчер¬тае, че и българите са достойни и храбри хора, които няма да се предадат, а ще се бият докрай.
За да обнадежди опълченците, да им да¬де сили и да им напомни за отговорността, която са поели, и за величието на идеала, за който се сражават, генерал Столетов произнася думите:
... „Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
На вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!”
Възхищението и преклонението на авто¬ра пред величествената картина са представени чрез възклицанието „О, геройски час” Ярките антитези: „Патроните липсват, но волите траят, щикът се пречупва - гърдите остаят”, разкриват твърдостта на опълченците. Нищо не може да ги спре, защото те вече са направили своя избор. Мисълта за ро¬дината е това, което им дава сили и не им позволява да се предадат, защото: „ България цяла сега нази гледа, тоя връх висок е: тя ще ни съзре, ако би бегали: да мрем по-добре!” Но опълченците не се борят срещу ве¬ковните поробители сами - на тяхна стра¬на е и Балканът, символът на България. В ръцете на защитниците всичко се превръща в страшно оръжие - камъни, дървета, дори телата на мъртвите им другари.
Вековните поробители трепе¬рят пред „раите”, пред силата на устремените към свободата бъл¬гари. Те не могат да проумеят, че срещу тях заедно „се бият живи и умрели”, а израз на ужаса, който ги е завладял, е техният „демонский вик”. Силата на опълченците е изразена чрез хипербола: „желя¬зото срещат с железни си гърди”. Те „виждат харно, че умират веч”, но тяхната саможертва не е безс¬мислена, защото няма нищо по-срамно от бягството, а смъртта в битката е част от пътя им към сво¬бодата.
Авторът не описва опиянението от по¬бедата, от извървения докрай път към свободата, защото за него не е важен резул¬татът, а усилията. Важно е, че са отхвърле¬ни несправедливите обвинения за липса на исторически подвизи и за робското ма¬лодушие на българина, че свободата ни е извоювана, а не подарена и това е доказа¬но от народния поет по най-убедителен начин.
Саможертвата е пътят към свободата, но едновременно с това тя носи безсмъртие, защото „ Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”. Нека запазим спомена за тези, които загинаха в битката, за да живе¬ем свободни. Нека саможертвата им не бъ¬де напразна, а народът, извървял с достойн¬ство пътя към свободата, не носи никога повече „срама по челото”. Нека с гордост се наричаме българи! Нека!




ИВАН ВАЗОВ - „ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА”
САМОЖЕРТВАТА - ПЪТ КЪМ СВОБОДАТА
Одата „Опълченците на Шипка” от Иван Вазов изразява дълбоката почит на поета към саможертвата на загиналите за свобо¬дата на България. Като художествена кул¬минация на цикъла „Епопея на забравени¬те”, тя е поетична възхвала на техния безпримерен подвиг. Вазов се прекланя пред саможертвата на героичните защитници на историческия връх Шипка, борещи се за свободата на България. Чрез своето пълно себеотдаване и чрез героизма си, те изво¬юват моралното право на една малка стра¬на да бъде свободна и да се развива по свой път.
Одата е разделена на три части. В ли¬рическия увод Вазов представя преврат¬ностите на българската историческа съдба чрез художественото въздействие на анафорично отрицание, което всъщност има положителен заряд:
Нека носим йоще срама по челото, синила от бича, следи от теглото...
Унижението е реално. То трябва да пре¬дизвика негодувание в душите. Символите на игото - „синила от бича”, „спомен люти от дни на позор”, разкриват „следите” от робския позор на родината. Поробителите трайно и сякаш завинаги са очернили име¬то ни. И тази тяхна власт присъства като страшен спомен в нашата история. Ли¬рическият говорител изпитва болка и срам от националното унижение. „Беласица ста¬ра и новий Батак”, възприети като поетично назоваване на исторически поражения, ся¬каш допълват тезата за „тъмните” страни на негероичното ни минало. Тя обаче е отхвърлена от новите художествени доказа¬телства на въведената антитеза. Чрез нея лирическият говорител доказва, че все пак в българската история има едно събитие, което измива целия този срам и отваря но¬ва страница в българската история. То е известно на всички българи, то е като светъл лъч, изпълнено със слава и героизъм, което повдига националното ни самочувствие и разкрива свободолюбието на българския народ, извоювал независимостта си. Това събитие се случва „... там нейде, навръх пла¬нината”. „Високо в небесата” е извисен българският дух! Историческата битка за връх Шипка става символ на чутовния под¬виг на неговите защитници. Той е недостижим. Обезсмъртено е името на България, доказан е героизмът на опълченците. Градираните епитети „едно име ново, голямо, ан¬тично” са показателни за величието на то¬ва дело. То е „ново”, защото се случва за първи път. В историята на България няма друго като него, но е и „антично”, защото е равностойно на събития от световната история. Сравнено е с битката при Термопилите, което доказва, че защитата на Шипка е велико и славно историческо събитие, превърнало се в достойна възхвала на отечеството ни и път към славата и величието. Тази битка се противопоставя на хулите и срама и доказва ценността на саможерт¬вата на борците.
Същинската част на поетичното изложе¬ние е смислово отделена от лирическия увод с условното обръщение на поета към гордия исторически връх, обвеян със слава и героичен подвиг: „О, Шипка!” Името му остава завинаги свързано с възкресението на националното ни самочувствие. Дори и природата: „Горските долини трепетно повтарят на боя ревът”, помага на опълченците в трудната бор¬ба, защото те се бият на собствена земя и бранят своята свобода. Възклицателните изречения: „Пристъпи ужасни!”, „Бури по¬дир бури!”, „Рояк след рояк”, дават предста¬ва за силата на вражеската страна - турска¬та армия. Битката е трудна. Врагът е силен. Нужна е воля за победа, за да устои бъл¬гарският дух на „пристъпи ужасни”, да за¬щити земята и извоюва свободата:
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье,
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи...
Героично и смело дружините се сража¬ват, водени от силното си желание за победа. Обсебени от идеята за свободата на ро¬дината, преодолели робския страх, опълчен¬ците са готови да пожертват живота си. То¬ва е първото извисяване на националното им съзнание. Поели по пътя към свободата, те отвоюват и първата си морална победа. По тази причина турците срещат твър¬дия отпор на опълченците. Яростните им пристъпи са спрени:
Турци те ревът,насипи налитат и падат, и мрът;
-идат като тигри, бягат като овци
-и пак се завръщат; българи, орловци...
Българският героизъм е доказан! Опълченците и орловците са истинските герои, способни на невиждана сила. Прие¬ли нечовешка сила, те не се интересуват от физическото си състояние, „не сещат ни жега, ни жажда, ни труд”. Запленени са единствено от бляна за победа. Чрез гра¬дацията на съществителните: „жега”, „жажда”, „труд”, се подчертава издръжливостта и волята, която имат геро¬ите в този тежък момент, когато: „Щурмът е отчаян, отпорът е лют”. Важността на историческата мисия е подсилена и от ду¬мите на генерал Столетов:
„Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
На вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори! ”
Тези вдъхновени слова мотивират още повече опълченците да проявят изключите¬лен героизъм. Желанието им за победа сът¬ворява чудеса от храброст. От тяхната са¬можертва зависи свободата на България.
В краткото лирическо отстъпление: „О, геройски час!”, Вазов изразява възхищени¬ето си от героичния начин, по който бор¬ците посрещат „душманските орди, / бесни и шумещи!”, и преклонението си пред саможертвата и храбростта им. Вътрешният монолог на героите: „България цяла сега нази гледа, тоя връх висок е: тя ще ни съзре, ако би бегали: да мрем по-добре! ”, следствие от думите на генерал Столетов, доказва чувството за дълг пред народ и родина, решимостта на българското опълчение, готовността за себеотдаване и саможертва в битката. Младите бойци са длъжни да победят, защото целият народ разчита на тях, затова са твърдо решени да дадат всичко от себе си, за да увенчаят с победа започнатата битка.
Синтактическият паралелизъм в двустишието: „Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба, всяко нещо удар, всяка душа плам”, изгражда идеята за непоколебимостта и решителността на опълченците. Те се чувс¬тват свободни, завинаги отхвърлили робството. Тяхната единствена алтернатива ка¬то път към свободата е саможертвата. Ко¬гато оръжието свършва, идва изключител¬ното по сила на въздействие решение: „Грабвайте телата!” - някой си изкряска и трупове мъртви фръкнаха завчаска...” Митологични са стойностите на нечовеш¬кото усилие, обхванало душите на опълченците. Границата между живите и мъртвите изчезва. Остава само съзнанието за побе¬да и мисълта за свободата. В едно се „бият живи и умрели”.
Над всичко е България и нейното свободно бъдеще. Чрез алитерации на „р” в глаголите: „фръкнаха, катурят, струпалят”, авторът це¬ли да покаже важността на събитието и да изтъкне героизма на опълченците.
В заключителните стихове на същинска¬та част на одата:
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
поетът отново изтъква силата, високия дух и жертвоготовността на опълченците в името на родината, на нейната свобода. Те са готови да се бият до последно, дори ка¬то виждат, че загиват, защото чрез героиз¬ма си ще извоюват победата – свободата на родината. Вазов умишлено преуве¬личава физическите им сили, за да изтъкне силата на духа им и тяхната храброст.
Многоточието в края на същинската част:
Йоще миг- ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
доказва, че по-важно е да се изтъкне ге¬роичният начин, по който борците се бият, а не самата победа. Пунктуационната „пауза” (многоточието) слага край на бит¬ката, но не дава началото на описанието на победата, защото тя е следствие от саможертвения подвиг.
Епилогът на одата увековечава събитие¬то, което остава живо в съзнанието на бъдещите поколения, а Балканът продължа¬ва да напомня за него.
Одата „Опълченците на Шипка” изграж¬да представата за силата на българския дух. Опълченците са пример за хора, които не мислят за себе си, а за цялата родина и за нейното добро в един решителен момент. Те са готови да дадат най-скъпото - своя живот, в името на свободата!

[metaxa]

Пътеписът “До Чикаго и назад” разкрива впечатленията на Алеко Константинов от пътуването му до Америка и отразява впечатленията, породени от срещата между културата и обществения цивот на два свята. В своята творба авторът непрескъснато съпоставя родното и чуждото, познатото и непознатото, старото и новото, за да потърси мястото на своята родина в света.

При първото си съприкосновение с Новия свят, пътеписецът е впечатлен от задъхания ритъм на живот, от непрекъснатото движение, от пъстротата и многообразието, с което го посреща Америка. Наблюдателен, любознателният пътешественик и демократ, открива и друга страна в живота на американеца. Динамиката обезличава човека, стеснява духовния му хоризонт, а техническият прогрес се превръща в заплаха за неговото съществуване. Всичко това тревожи хуманиста и го кара да се замисли за бъдещето на хората.

След вълнуващо пътуване сред океана, Алеко Константинов най-сетне доближава с корабчето си до американския бряг. Първите му впечатления при срещата му с Новия свят са от динамичния и забързан начин на живот на американците. Той е възхитен от “вавилонското”, “трескаво, бясно” движение, което вижда от пристанището, защото то е много по-различно от това в Европа. Друго нещо, което спира погледа на автора още с пристигането му, е напредналата индустриализация, “грамадните фабрични постройки”, “колосалният Бруклински мост”. Но като природен любител и хуманист, Алеко се тревожи за природата там, смутен е от “димните пластове над този град” и от неблагоприятното бъдеще за човечеството. Хората изглеждат нищожни и незначителни спрямо дълбоко навлязлата технология в живота им. Авторът дори ги описва като “микроскопични двуноги животинки”, за да докаже духовната им изостаналост. Самият Бруклински мост е ибгърнат в мъгла, “като че дреме”, докато по него “сноват хиляди янки” и тренове. Чрез него писателят изобразява живота на американците. Още с доближаването до брега на Новия свят, хуманистът вижда, че начина на живот там е изпълнен с динамика, забързаност, но е и духовно изостанал и “обвит в мъгла” и при срещата си с митничаря още повече се уверява в това.

Алеко е дълбоко обиден и разочарован от невежеството и плитките знания на чиновника. Той никога не е и чувал за страна като България и в крайна сметка записва всички българи като турци. Така разочарованието на автора от Америка все повече нараства. Но то отново се заменя с възхищение при разходката му по Бродуей.

Още от началото Алеко сравнява тази улица с най-красивата и оживена в Европа. Великолепната архитектура веднага привлича погледа му. Дори я описва като “една мила, с шаровете на дъгата облечена, вечно танцующа балерина”, за да подчертае оживеността й и възхищението си. Но тук демократът отново забелязва, че забързаността на хората в Америка ги прави бездушни. Стремежите им са твърде ниски. Всеки се старае да построи колкото се може по-висока и изящна сграда от съседа си, вместо да иска да е на по-високо духовно ниво.

В крайна сметка Алеко съзнава, че хората в Америка се движат от напредналата индустриализация и технологии в живота им, докато духовността им е силно изостанала спрямо европейците. Затова авторът е раздвоен в чувствата си – възхищение и разочарование.



Дано ти помогне

[puukankata]

спешно ми трябват:
1.есе-родината като ценност върху една българка
2.есе-родината като ценност върху немили -недраги
3.есе-родината като ценност върху опълченците на шипка
4. пак есе на същата тема но върху българският език
моля ви помогнете ми СПЕШНО Е
благодаря предварително )