Тръгнахме, уж задружно. Излязохме от селото. Всичка беше толкова тихо и спокойно. Първо, трябваше да минем през полята. Те бяха красиви преди да бъдат опожарени от последното идване на драконите. Пред нас се простираха километри пустош. След това беше гората на драконите.
Никой никога не беше ходил там. Освен баща ми, който щеше да е с нас сега ако не беше тръгвал. Може би ние изобщо не трябваше да тръгваме.
Вървяхме доста дълго през изгорелите поля. Имах чувството, че гората е все така далеч и не я приближаваме. Слънцето грееше високо в небето, а ние вървяхме ли вървяхме. Но тази тишина ме убиваше, разяждаше ме отвътре и затова я мразех. Антъни и Кейтлин вървяха до мен, но не говореха. Той гледаше към хоризонта, а тя си гледаше в краката тананикайки си месен и подритвайки малки камъчета. Чуваха се само стъпките и тежкото дишане на всички. Защо ли бяха толкова мълчаливи? Да, отивахме право към драконите, които със сигурност щяха да ни убият.. защо ли да сме мълчаливи...
Изведнъж спряхме до някакво огромно дърво насред нищото, до което имаше малко езерце. Всички седнаха под дебелата сянка на самотното дърво и едва тогава заговориха за различни неща. Започнах безцелно да обикалям около хората. Повечето говореха как никога няма да видят семействата си и слънцето, когато влязат в гората. Един младеж разказваше, че гората е загадъчен лабиринт, който води към замък на хиляди години. За трите драконски топчета... докоснах ръката си с гривната с червеното топче. Всяка легенда беше истина. Замислих се. Дали наистина драконите се превръщаха в хора, прилъгваха жени и имаха деца от тях с драконска кръв?
Не познавах майка си, не бях сигурна дали истинският ми баща беше този, когото убиха драконите.. ние изобщо не си приличахме. Мисълта за това ме плашеше. Какво ли ни очакваше?


кажете ако ви харесва ще продължа ако не да не се и захващам