Oще нещо кратко, плод на изчерпаната ми муза, изпита от депресията в която попаднах случайно.

Кратък разказ за една спирка.

Беше от онези странни зимни дни, които напомнят, че съвсем скоро ще настъпи пролетта, но и че съвсем скоро над нас са висяли гъстите зимни облаци и са сипели студени снежинки. Улиците бяха натрупани по краищата с втвърден и полу-разтопен сняг, а по тротуарите имаше поне по един неприятен леден слой.
Малко преди обяд, слънцето грееше, но студът се носеше във въздуха, а облаците бяха разкъсани като раздран памук от котешки нокти.
На спирката се бяха събрали петнадесетина човека, облечени все в различни дрехи, чакащи превозното средство, което щеше да ги отвреде до портите на новия ден. Ново начало, което предвещаваше още един инфаркт, още един годеж, още едно родено бебе и още поне едно новооткрито приятелство (истинско или не, няма да споменавам тук).
По улицата минаваха коли, едни бързи, други бавни и лека полека минутите се изнизваха в чакане на четириколка, която управлява сутрините ти.
Той стоеше в края на ръждясалата пейка, прав, защото една крайно негостоприемна бабка го беше избутала с думите "Момче, размърдай се и се махни от пейката!". Тя не знаеше, че на него му липсва един крак.
Малко по-надясно, преместваме стеснения ни мироглед и забелязваме група момчета, които преди ден са продали наркотици на дете. Виждаме мъж със сако и куфарче, приемлив на вид, който, обаче е изневерявал на съпругата си поне три пъти. А трите му деца дори не подозират, че той си има приятелка в момента. После попадаме на момиче, което преди е изкарвало само и единствено отлични оценки, но сега ще опропасти живота си. Защото е писателка и е разбрала, че училището не е важно за нея. Глупачка.
А ето го и него, с дървен крак, се крепи в края на пейката, трепери от студ и омраза към всички. Всеки един негов мускул изпитва непреодолимото желание да спре диханията на всички тези ужасни хора по спирката. Те така и да не се качат на автобуса, така и да не започнат поредния ден.
А сега си представете, него го питат:
– Ако трябва да убиеш един човек от тази спирка, само един...кой би избрал? Тук и сега.
Той се оглежда. Първоначално изпитва щастие, но след това го заместват стотици други чувства. Тази бабка, злобната, тя има внуци, които я обичат макар нрава ѝ. Момчетата, които са продали наркотици на онова дете...те някой ден ще работят хубава работа, ще бъдат подчинени на това дете. Което на свой ред ще се е преборило с наркотиците и ще е станало три пъти по-силно от останалите на неговата възраст. Онзи мъж, ще разбере някой ден, че истинската любов е само една и не би могъл да замести децата си дори с безкрайно много пари. Онова момиче няма да завърши училище с много добър успех, но вероятно някой ден ще има ателие и ще е учителка по рисуване.
Ако всички тези хора умрат сега, те никога няма да достигнат до смисъла на живота си. Защо да им го отнемаме. Нима всички сме прекалено млади за да умрем...
– Бих избрал себе си.
Той умря дълги, дълги години след този ден.