От доста време се каня да драсна няколко реда за "Сто години самота" и някакси все не се наканвам. Мисля, че това е една от малкото книги, за които ми е трудно да пиша. Но не мога да я отмина.
Първо да кажа, че бях много, ама много скептична - магически реализъм, wtf. Не е за мен това нещо. Че и южноамерикански драми - съвсем не, благодаря. И въпреки всичко я почнах. Не само защото е класика, повлияла на световната литература и ала-бала подобни суперлативи, но главно заради заглавието. Като първа книга от автора избрах "Сто години самота" пред "Любов по време на холера" може би защото думата "самота" ме грабна повече пред почти изтърканата "любов". Самота, че и стогодишна. Как да устои човек.

Реално нямам нищо конкретно, което да споделя за романа. Не мога дори да пресъздам сюжета. Знам само, че това е книгата, написана с най- много въображение, която съм чела. Има изключително гениална композиция. За някои е прекалено абстрактна, но аз не бих я нарекла така. Умопомрачителна й подхожда повече.
Завиждам на всеки, който ще я прочете за пръв път.