Здравейте,чудя се с кое да започна...Аз съм момиче в 12ти клас,от 1ви клас до сега съм учела в хубави училища и целият ми живот е преминал в уроци-български,английски,матема тика,химия....не съм била спирана да излизам,но въпреки това често бях ограничавана...."не прави това,не прави онова"...майка ми вечно се вживяваше като мой господар,трябваше през всичките години да ми има страха и винаги да става каквото тя каже...вътре в себе си се чувствах като в клетка,скоро навършвам 18години и до сега винаги съм се надявала това да промени всичко,но ето че стигнах и този момент и нищо не се променя...та проблемът ми е че от 8месеца имам сериозен приятел,казах на майка ми за пръв път,че имам приятел,но тя не прие новината радостно,защото работел в чужбина,не учел,бил прост и т.н. Минаваха месеци,а тя продължаваше да мрънка и да ми се подиграва,да ме настройва срещу него и тем подобни,прочела във фейсбук неизвестно от къде че пишело че сме сгодени и реве вкъщи че съм се сгодила зад гърба и...обесних и няколко пъти че за сега няма такова нещо,но тя си знае нейното...двамата с баща ми имат хубави професии и никога не съм била лишена материално,даже бих казала че съм малко разглезена....никога някой от тях не е идвал при мен за тези 12години да ме попита "как си","имаш ли нужда да си поговорим" или нещо от сорта,през цялото време слушах само "УЧИ,УЧИ,УЧИ"...толкова навътре съм възприела страха,че ако не уча ще се проваля,че ме е страх..но всъщност никога не съм искала да уча,заради тези уроци съм плака с дни и седмици,че не искам да ходя,че учителките ме тормозят,но никой не се заслушваше в думите ми,искам ,не искам-това беше положението..тази година трябва да кандидатствам за университет,а аз всъщност не искам да уча,никога не съм искала и никога не ме е влечало,но просто нямаше кой да ме чуе,когато им го кажа започват да ме тормозя,та приятеля ми ми предложи след като завърша да замина при него в чужбина и да се устроим там,аз наистина много искам,защото не ми се живее този живот на родителите ми-с хубавите им професии и измъченият им начин на живот,...чувствам се не на място,неразбрана,пък и ми е жал когато майка ми започне да плаче заради мен,между чука и наковалнята съм..искам да бъда с моя приятел,не искам да слушам родителите ми,просто ми е много тежко и объркано..Моля за съвет..