Няма такова мъчение

[GospodinNikoi]

БААМ. Още една провалена връзка. Не може да ми кажеш "изневерих ти", а аз да се радвам и да те похваля. Естествено, че ще ти бия шута на момента. Имаш късмет, че не съм те заровил, ама както и да е.
Изникна един уникален хеш от Сирия, ама е само няколко кита. Размазах се като животно в чест на поредната курва и загубеното ми време. Теорията ми за влака и пътниците май започва да се доказва с времето. След като пуших се зачудих с какво мога да се развеселя и ми дойде идеята да отида на 3тия етаж в мола на Стамболийски при блъскащите се колички. Времето беше отвратително - все едно е в синхрон с настроението ми. Капките дъжд се стоварваха върху земята, така както сълзите на малко дете се стичат по прашната земя. Много тежък и тъжен филм си вкарах. Дали пък точно аз не съм роден на тоя свят за да изпитам всички видове болка, които съществуват? Дали ще умра сам като в оня филм на DMX "Never die alone"? Дали ще намеря смисъл да живея или ще продължа да скитам безцелно тоя пеебан свят? Ужасни въпроси ти казвам. Отидох в мола със слънчеви очила черен мат, а навън си пере дъждеца. На хората им беше ясно, че съм се нагърмял много здраво и че ми е през оная работа. Качвам се в асансьора, а заедно с мен една майка с количка и бебе в нея. Малкото дете ме гледаше без да си отмества погледа и ми се смееше с глас, а аз му се плезех. Майката се обърна към мен и ми каза "много Ви харесва, дори на баща си не обръща такова внимание". Вътре в мен нещо трепна и само се усмихнах и й пожелах лек ден. Качих се при IMAX-а и се огледах за блъскащите се колички. Докато сканирах периметъра забелязах, че около мен има само тинейджъри, а те същите с приятелки под ръка. Пак ме жегна нещо и реших, че е време да притъпя чувствата си с още хеш. Излязох на терасата зад КФЦ и се нагърмях още повече, дори не усещах как ходя. Поглеждам надолу и виждам някакви крака как се движат и осъзнавам, че това са моите крака, но не мога да разбера как ги карам да се движат. Връщам се отново на 3тия етаж и всички гледат съмнителния тип със слънчевите очила. Седнах в количката и не мърдам защото съм много разбит. От чантичката си извадих айпода и си сложих слушалките и си пуснах яко хаусче на Diass https://www.youtube.com/watch?v=jvzc_4F4ASM . Подкарах количката, а на мен ми беше толкова яко. Усещах еуфорията причинена от чистото THC в черния хеш. В продължение на час-два не слязох от там. Със всеки завой и аз се наклонявах настрани така както го правех преди 10 години. Уникално беше. В този момент не ми трябваше абсолютно никой и не ми дремеше за нищо. Карах си с усмивка и удоволствие, в ушите ми цикли хауса, материала ме върти здраво. Оправих си настроението и реших да се отдам на материалното... от духовното ПРЕКАЛЕНО МНОГО БОЛИ!

[GospodinNikoi]

Усещам, че се превръщам в тотален боклук. В момента въртя 3 жени, а преди нямаше никакъв шанс това да се случи. Бях точен, лоялен, слагах техните нужди пред моите и т.н. С последната курва видях, че няма смисъл и никоя не заслужава доброто ми отношение. Едната от тия 3 сгафи в нашите "отношения" и аз я унижавам по всякакъв начин и й показвам че не я искам, а тя не иска да ме пусне... направо не ги разбирам тия жени. Както и да е, не ми се говори за курветините в БеГе-то. Бруталното в цялата ситуация е, че вече получавам и сънни парализи ( http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%...B8%D0%B7%D0%B0 ), които много ме тормозят психически. Писна ми като заспя да виждам демони и грозни създания, които или ходят покрай мен или са се надвесили над мен. На никой не пожелавам това да му се случва, защото нервната ти система е напълно заспала и няма шанс да мръднеш, докато ги гледаш тия изроди. Реален страх обзема цялото ти тяло, такъв какъвто никога няма да изпиташ в реалния свят. А най-странното е, че днес изпитах и реална болка. Докато бях в сънна парализа видях една змия как се увива около ръката ми и ме захапва за ребрата от лявата страна. Такава беше болката, че се отърсих от сънната парализа и няколко секунди след това още ме болеше зверски. Направо не знам какво се случва с мен. Сигурно имам нужда от здрава почивка и ще се оправя. Мисля че приключих с изповедта, мило ми дневниче.

[GospodinNikoi]

Направих си една равносметка и теглих чертата, а под нея резултата не ме учуди. Изглежда, че цял живот съм бил така, но не ми е правило впечатление. В училище винаги седях сам на последния чин нашмъркан или напушен. Хората май се страхуваха да общуват с мен или просто не са имали желание. От 8ми до 10 клас така си изкарах, а после от 11ти до 12ти започнах и да изкарвам някой лев. Никога не съм завързвал истинско приятелство - всичко при мен беше базирано на принципа: "аз ти върша работа - ти ми вършиш работа". Въпреки всичката помия аз си бях умно момче и завърших с 5.50. Още от самото начало нещо се е счупило в мен или просто съм се родил така че да не принадлежа никъде. Не изпитвам нужда да имам "най-добър приятел", "сериозна приятелка", "любима чалготека", "любим алкохол" и т.н. По някой път ми става тежко, че никога няма да съм като нормалните хора, които имат тия неща. Но от друга страна се радвам, че не съм част от стадото, и че съм постигнал и направил такива неща, за които тия хора могат само да мечтаят. Завиждам им на щастието... как може да са щастливи, а аз не? Чалгата ли им промива мозъка или евтиния алкохол? Усещам как след време ако оцелея, ще съм като ония самотни хора в S-класите

[GospodinNikoi]

02:07 сутринта е. Докато чакам да дойде време за срещата ми се сетих, че от доста време не съм писал в дневника.
Чувствам се смазан и неадекватен, примесено с известна доза апатичност. Живота е странен и долен... тъкмо си мислех, че имам шанс за нормално бъдеще и кариера, пък то взе че се изпари заедно с трудовия ми стаж във вече бившата ми фирма. Носталгично ми е за колегите, офиса, бюрото и даже за тъпото човече, което ми подари счетоводителката. Обзеха ме още по-тъмни и натрапчиви мисли, които дори не се опитвам да спра. Отдал съм им се и не мисля да предприемам действия срещу тях. Когато умре надеждата, значи окончателно е приключило всичко в дадената област. От една страна се страхувам да не се превърна в подобие на демоните, които вече не слагам на каишка, но от друга страна се радвам, че вече няма какво да ме спира и да ме кара да се колебая. Ще балансирам между двата свята, като само от единия ще извличам дивиденти, а чрез другия ще поддържам нормалния си разум и контакти. Гъвкавост и баланс му е майката. Ако не успяваш да го правиш значи шансовете ти да успееш в живота намалят наполовина. Двата свята са като деня и нощта - през деня всичко си е нормално и поддържаш нормалните човешки взаимоотношения, а през нощта идва света в който малко хора оцеляват (пък било то психически или физически). Часът е 2:29 и ще отида да хапна малко.
сега е 3:14 и трябва да тръгвам... за сега приключих с писането

[GospodinNikoi]

02:07 сутринта е. Докато чакам да дойде време за срещата ми се сетих, че от доста време не съм писал в дневника.
Чувствам се смазан и неадекватен, примесено с известна доза апатичност. Живота е странен и долен... тъкмо си мислех, че имам шанс за нормално бъдеще и кариера, пък то взе че се изпари заедно с трудовия ми стаж във вече бившата ми фирма. Носталгично ми е за колегите, офиса, бюрото и даже за тъпото човече, което ми подари счетоводителката. Обзеха ме още по-тъмни и натрапчиви мисли, които дори не се опитвам да спра. Отдал съм им се и не мисля да предприемам действия срещу тях. Когато умре надеждата, значи окончателно е приключило всичко в дадената област. От една страна се страхувам да не се превърна в подобие на демоните, които вече не слагам на каишка, но от друга страна се радвам, че вече няма какво да ме спира и да ме кара да се колебая. Ще балансирам между двата свята, като само от единия ще извличам дивиденти, а чрез другия ще поддържам нормалния си разум и контакти. Гъвкавост и баланс му е майката. Ако не успяваш да го правиш значи шансовете ти да успееш в живота намалят наполовина. Двата свята са като деня и нощта - през деня всичко си е нормално и поддържаш нормалните човешки взаимоотношения, а през нощта идва света в който малко хора оцеляват (пък било то психически или физически). Часът е 2:29 и ще отида да хапна малко.
сега е 3:14 и трябва да тръгвам... за сега приключих с писането

[GospodinNikoi]

00:38 току що се събудих. изглежда че съм прекалил с наркотиците и стероидите, защото главата ми се носи като комета в космоса, която е въпрос на време на се разбие на хиляди малки парченца. Вестибуларния ми апарат се е преебал малко и когато ме удари аз не знаех къде се намирам. Докато си седях здраво стъпил на земята, изведнъж започнах да губя равновесие и ми стана ясно, че днес ще бъде най-ужасната ми тренировка. Легнах за да почина, но положението въобще не се подобряваше. Станах от леглото с походка на алкохолик, който току що се е отрязал с най-долния алкохол от квартално денонощно магазинче и се запътил да умре някъде. Няколко пъти имах чувството, че ще падна настрани, но все пак се замъкнах до залата. Като за капак на всичката тая бруталност започна да ми се гади. Жокера беше там и му споделих как съм с единия крак в другия свят и той започна да ми разказва ужасните си премеждия с анти-депресантите, които го довели до моето състояние и не тренирал 4 месеца. 1 седмица не е могъл да стане от леглото заради световъртежа и загубата на равновесие, крайниците ги чувствал все едно някой го боде с милиони иглички и повръщал постоянно. Докторите нищо не могли да направят, ходил по специалисти и всички му казвали едно и също: "въобразяваш си, нищо ти няма, трябва ти почивка, ето ти тази рецепта с анти-депресанти и ще се оправиш". Дори ми разказа как е мислел да си среже вените и бавно и спокойно да си отиде от този свят заради това състояние. Започнах да тренирам и изглежда, че стероидите са ме цъкнали здраво, защото в моето състояние успях да направя рекорд. Физически съм здрав като бик, а психически се сривам като прясно зарязано курве. Дори не съм сигурен дали това състояние е психическо. По-скоро съм склонен да вярвам на теорията ми, че съм прекалил с дозите на наркотиците и стероидите. Все пак тялото си има граници, които не трябва да се прекрачват, но аз съм такъв човек който не признава граници и някой ден това може да доведе до смъртта ми, а по вестниците/интернет ще пишат: "млад мъж почина от злоупотреба с анаболи/стероиди/наркотици в столичен клуб/зала (няма значение кое ще сложат като заглавие), а обикновените хора като го прочетат ще си кажат: "още един пропаднал замина на среща със свети Петър". Не бих им се сърдил защото не знаят какъв е бил живота ми и колко пъти съм минавал през ада. Повечето от тях дори никога няма да се докоснат до света в който аз живея. Надявам се това да не продължи толкова дълго колкото при Жокера, защото бих се побъркал. Всеки си има пороци и никой не е перфектен. Това го осъзнах когато се прибирах преди време и в асансьора се засякох с един съсед, който смърдеше на алкохол, а на мен ми беше изтръпнала муцуната от бело, но въпреки това и двамата се поздравихме ведро и попитахме как сме.

[NomNomNom]

[GospodinNikoi]

https://www.youtube.com/watch?v=qNG1r_2FL10 Вече мина една година от първата ми изповед. Всичко се стоварва върху мен и раменете са ми станали вече огромни от този тежък товар. Иска ми се да кажа, че всичко е наред и че ще се оправи, но това означава да излъжа. Толкова съм изтощен психически и толкова ми е тежко на сърцето, че бих се радвал ако някой ме гръмне сега. Не останаха много неща на този свят, които не съм преживял и всяка една гадория през която съм минал е отнела част от мен. Май нищо не е останало от толкова взимане-даване с живота. Много хора казват, че това което не те убие те прави по-силен, но аз смея да им опонирам на тия глупаци. По-скоро това, което не те убие визма част от душата ти като такса да продължиш по-напред. Тежко ми е, искам почивка, искам да мога да се усмихвам от сърце, а не по принуда. Загубих работата, която ми даваше надежда, че аз мога да успея и да направя кариера като нормалните хора. Няма как... трябва да се грижа за майка ми и малката ми сестричка. Не могат сами да се оправят в този шибан живот, който изисква само хартийките, които управляват света (парите). Продължавам да се движа по тъмната пътека и да изкарвам пари. Съжалявам, че съм мрачен, съжалявам че не успях да се издигна в партията, но аз не лижа задници и не се подмазвам. Съжалявам че вместо да се хвалиш с мен, ти се страхуваш за живота ми. Съжалявам че имам 3 висящи изпита, понеже трябва да изкарвам пари и нямам време да уча. Съжалявам, че нямам приятелка, но последната си ми го каза в очите преди седмица "много си хубав, но ти ставаш само за секс, а и аз си имам приятел - ти си ми само за забавление". Тези думи направо ме пронизаха и исках да изчезна от този свят. Какво ми липсва, че не ставам за приятел? Може би изглеждам несериозен в очите на другите и затова да не искат да имат връзка с мен? Аз животно за разплод ли съм? Не съм ли достоен за възка? Шибани въпроси на които отново няма отговор. Съжалявам, че навлизам все по-дълбоко и дълбоко в тъмния свят. В нашата държава хората са принудени да оцеляват на ръба на мизерията. Как да изкарваме пари, които да ни стигат да си покриваме сметките и за храна? Оня ден отивам в магазина да си взема нещо за ядене, а пред мен вървят мъж, жена и малкото им детенце хванати за ръка. Семейството мина покрай щанда със сладки неща, а малкото детенце посегна да си вземе десертче с едно пингвинче. Взе го в ръка, а майка му каза "съжалявам, но не можем да си го позволим, тати още не взел заплата". Сърцето ме преряза. Ебаси фирмите, ебаси държавата, ебаси живота. В мен имаше около 500лв и исках да предложа аз да му го купя, но щях да нараня мъжкото достойнство на баща му. Някакъв тип идва до теб и вади някаква пачка с пари и иска да купи десерт на малкото ти детенце, понеже ти нямаш пари и едва свързваш двата края - естествено че щеше да бъде обидно и така и не го направих. Свикнал съм с горчивата част на живота и това ме разяжда отвътре. Както написах преди година "сигурен съм че съм заслужил състоянието в което се намирам", така мога да го напиша и сега. Колко ли майки съм разплакал? Не знам. И не искам да знам. Вероятно това е начина на живота да ми го върне. Наложи ми се да порасна бързо преди много време и така и не вкусих от тийнейджърските години. Нямах приятелка, нямах пари, нямах и приятели. Напълно сам пораснах. Не знам какво е от другата страна и много ми е любопитно какво ли е да си като нормалните хора? Какво ли е телефона да ти звънне и като вдигнеш да не е по работа? Какво ли е да имаш приятелка, която те подкрепя и ти дава спокойствие? Какво ли е да си легнеш вечерта и да не мислиш за пари и оборот? Какво ли е да учиш редовно? Какво ли е да живееш спокойно? Леле, какви въпроси. Ясно ми е, че аз не съм създаден за този тип живот. С раждането ми съм белязан да съм от другата страна на оградата. Нямах тийнейджърски години, а сега се очертава и младостта ми да си замине по същия начин, докато някой не реши да сложи край на пътя ми в този прогнил свят. В началото на 20те си години съм, а вече съм готов за края и тайно се надявам да дойде колкото се може по-скоро. Както идиотите обичат да казват "искам да оставя красив и млад труп". В този ред на мисли съм абсолютно сигурен, че там някъде има хора, които си мечтаят да са на мое място и да водят моя начин на живот изпълнен с тъмнота, само че аз се уморих... уморих се да живея за балата с пари в джоба ми. Не мога да си дам почивка и да изчезна за седмица-две извън София, защото и пачката с пари ще изчезне. Постоянно съм на линия (или две, хаха) и няма пауза. Чудя се дали ще успея тази година да ходя на очни или ще трябва да прекъсна обучението си. Каквото и да стане аз пак ще се приспособя и оцелея... да му мислят хората, които нямат качества да искарат и един лев за семейството си. Да му мислят хората, които си лягат гладни и със сълзи на лицето си. Да му мислят хората, които не могат да платят семестриалната такса на детето им, което ще бъде принудено да прекъсне и да загърби бъдещето си. Да му мислят хората, които ще посрещнат празниците с празна трапеза и студен апартамент. Да му мислят хората, които не са си позволявали месо от месеци, пък камо ли шоколад. Предпочитам да съм без душа, отколкото да съм като тези нещастни хорица... Само като си помисля, че парфюма, душ-гела и афтър-шейва ми се приближават до една минимална заплата, ми става тъжно. Как ли оцеляват бабите и дядовците с по 120лв пенсия, не искам и да си помислям. Ако пуснат Беър Грилс да оцелява в нашата държава вероятно ще иска да си продаде левия бъбрек или ще се самоубие. Когато се родиш в България ти започваш живота си на hard mode и ако не станеш достатъчно силен няма да оцелееш. Както Шо вика "София е една джунгла". Не изядеш ли - ще бъдеш изяден. Живеем във вълчи свят в който няма милост и "тук отдавна е прието мъж да става от момчето". Колкото и долен да е нашия свят все пак има и добри хора. Понеже съседите ме видяха и знаеха, че съм сам на бъдни вечер ме поканиха в тях да вечеряме, но аз отказах защото имах работа, а и щеше да ми е неудобно. Този жест ме накара да се замисля дали аз бих направил същото. А отговор не можах да намеря. Дали вече не съм студен до такава степен, че дори да не искам да мисля по този въпрос? Все едно мозъка ми блокира и не иска да си вкара мисълта за доброто, което мога да направя, и вместо това предпочита да мисли за коренно различни неща. Хмм, изглежда че съм свикнал да игнорирам и пренебрегвам такива мисли и даже го правя без да забелязвам - механично като робот. Както и да е... ясно е че вече съм като зомби, което се скита по това проклето място пропито с грехове и тежки съдби. Често поглеждам небето и се чудя оня нещастник отгоре къде гледа? Не вижда ли какво става на шибаната земя? Ако само ще ми мълчи, по-добре да ми начертае една линия. Свалям поглед от небето и виждам че живея в гето. Нямаме друг избор заедно с моите братя по съдба, освен да продължаваме да се борим с коварния живот и да се стараем да запазим колкото се може повече от нашата душа. Голяма част от хората вече са я продали и то много евтино, но не защото не струват, а защото са притиснати да я дадат на безценица. Може би и аз съм я продал, но съм го направил несъзнателно. Мога да усетя, че нямам нищо общо с човека, който бях преди години... сигурно този добър човек съм го дал за храна на моите кръвожадни демони защото няма и следа от него. Дори и костите са му изяли без да мигнат със самодоволна усмивка и течащи лиги.

[Ivaaaaa]

хм, някои неща ми се струват като художествена измислица, ако не е - еха, доста драматизъм. чета те от самото начало. наистина ли си такъв? леле, надявам се. интересен си. харесваш ми.
не ми се нрави това, че отдаваш такова значение на материалното, но какво ли знам аз. никога не съм била лишавана от каквото и да е.
( :

[golemiq_korab_minava]

Kleta mujka bulgaria, umrq tazi durjava.

Sorry che pisha na latinica, avtora opisva deistvitelnostta.

Edni hora, inteligentni ili ne, jiveqt v bednost, a drugi, alchni, stisnati i prochie tarikati harchat parite si po razni kurorti, koli, kushti i samoto im suznanie opira samo do materialnoto. Uspehut go broqt s parite, pulna paplach.

Samo che ne moje da produljava taka.

Posle me napadate kato ludi, kato pisha neshto za prevrat, ama uvi, to i togava tupi zli bulgari she poemat vlastta.

[GospodinNikoi]

Когато ми се събере малко в повечко обичам да си изливам душата тук. Нормално... все пак ако някой нормален човек чуе тези думи на живо и погледне човека срещу себе си (мен) - би ме помислил за тотално изперкал или тегаво психо. Дойде новата година, но нищо ново под луната... в малките часове на 31 декември тръгваме с Дългия да се прибираме към квартала, че ходихме да свършим една работа и се отбихме да си вземем по един дюнер, че бяхме изгладнели като диви зверове. Взехме ги и тръгнахме към спирката на автобусите за да ядем скрити от пронизващия и леден вятър. Стигнахме на спирката, погледнах си часа и беше 01:43 и започнахме да ядем докато си говорим за шибания живот, а аз усещах чуждо присъствие през цялото време, но реших че си въобразявам и продължих да ям. По едно време инстинкта надделя и започнах да се оглеждам и гледката не породи никаква емоция в мен... видях един клет бездомник сгушен в ембрионна поза върху металната пейка в ъгъла на няколко метра от нас, но без да издава нито звук. Нито имаше одеяло, нито шапка, а навън беше -15 градуса. Човека ни е слушал как си говорим за пари и тежък живот, а той е без дом и вероятно без семейство. Казах на Дългия да ми даде всичките си дребни, аз също извадих колкото имах и събрахме към 6-7лв. Искаше ми се да дадем повече, но в нас имаше само по педесятки и стотици, а някак си не ми се даваха толкова много за човека. Приближих се към него, а той доста се уплаши. Може би защото бях с яке камуфлаж и черни панталони напъхани в същия цвят кубинки или просто е свикнал да го бият дребните душици по улицата. Казах му "спокойно, нищо няма да ти направя", а той не каза нито дума. "Искам да ти дам малко пари", и той извади голата си ръка изпод тънкото си яке и му ги подадох. Може да ги е дал за алкохол, лепило или кафево, но на мен не ми пука защото това е отражението на действителноста. В чалгата (93.52% от популацията на България) не се слуша за мизерия, бедност и нещастие, а се пее за лукс, екзотични дестинации и поршета. По новините няма да съобщят за детето умряло от глад, а ще кажат как стандарта ни се вдига понеже управниците на държавата си вършат перфектно работата. Всички са страхливци и никой няма да говори за реалността, защото ще стане неудобен и обикновено му се случват лоши неща като инциденти, било то и фатални. Затова се получава явлението "аз съм най-добрата (добрия) и всички са ми под нивото", докато прави свирки в тоалетната за една черта бело (моли авечетата да му платят сметката, понеже мама и тати не са му дали пари). Ядосан съм на държавата, макар че я обичам със всичките й недостатъци. Много мат'рял изхвърча за тая нова година и не бях мигвал към 3 дена. Доста напрегната нова година бих казал... телефона ми звънеше докато бях на вечеря с майка ми, и после пак продължаваше да звъни докато бях на вечеря с баща ми. Важното е че успях да си свърша работата и всички да са доволни. Започнах на 6-ти лекциите и пак се продрусах... от сутринта започвах да чертая линиите и продължавах през целия ден. Учех, пишех, внимавах в час, тук-таме някоя закачка и така минаваха часовете. Чувствах се като боклук, защото всички жени от моята група си имат приятели, но въпреки това не им пречеше да ми се натискат. Как подяволите да имаш вяра в някоя, а? Няма как. А може би аз съм кривия? Може би обкръжението ми е съставено само от боклуци? Може би привличам само такива? Или всички са с мисленето "каквото стане в Студентски град си остава в Студентски град". Въпросите ми просто нямат край. Явно ще си обичам залата, стероидите и наркотиците до края на живота ми. На 1ви февруари правим годишнина с моята любовница - фитнеса. Ще й отделя специално внимание и ще се погрижа старателно за нея няколко часа. Никога до сега не ме е предавала, никога не сме се карали и никога не ми е правила проблем, когато съм бил с жена ми (парите) и не съм имал време да я посетя. От 3 седмици не съм спал повече от 4 часа на вечер и вече се чувствам като развалина. Хубавото е че вече приключиха очните и ще се успокоя малко. Много тежко ми беше последната седмица, а и смъртта на един приятел от детство направо ме срина. Почивай в мир Монка, рано или късно ще се видим пак. "Може и да сме грешници, но поне се опитваме да направим нещо. Може и да сме се объркали, обаче и ние като другите живеем в бедността. Ние поне се опитваме да се измъкнем, а някои нямаха тоя шанс." - цитат от едни Хора. Чудя се какво ли е на майка му в този момент? Как се справя тая жена с факта, че единственото й дете вече го няма? Как ще продължи да живее, като вече няма никой до себе си? Мисля да отида и да си предам съболезнованията, но сигурно няма да иска да ме види... Не си бях позволявал такова нещо, но отидох в едно кафе с хаусче и започнах да си чертая на масата докато всички ме гледаха. Поръчах си клуб сандвичи с пържени картофки, някаква торта по избор на сервитьорката и сокче от банан. Със всяка хапка удрях и по една черта, със всяка глътка удрях по две. После нарисувах едно усмихнато човече с тяло, ръце и крака от бял прах и го оставих на масата за Бахар. Накрая ме удари депресията и започнах да мисля за живота ми колко е преебан и празен. Опитах да пусна поне една сълза, но така и не стана... спомних си как давах на Монката да ми решава контролното по математика и винаги изкарвах добри оценки. Ебаси машината беше... за 40 мин решаваше 2 контролни (моето и неговото) и после изкарвахме и двамата по 5 и 6. Забавни времена бяха като бяхме на 12-13 и бягахме от часовете за да ходим в компютърната зала да играем ЦС или Халф. Хахаха, имаше един от нашия клас, който се опитваше да ни контролира, а ние периодично го дразнехме и бягахме от него, понеже щеше да ни бие. Много забавни моменти сме имали и всичките до един ми минаха през главата. Както Спенс вика "Рано или късно всеки своя гроб намира, лошо е само за този, който няма право да избира". В ужасна реалност се намираме всички, но няма какво да направим. Или се приспособяваш и продължаваш или те поглъща бездната и се рееш в нищото. Може мисълта да ми е накъсана и неразбираема, понеже мозъка ми дава вече на заето...

[GospodinNikoi]

Монка, поздрав с твойта песен http://vbox7.com/play:e1c14b32 Рано или късно пак ще се видим.

Май започнах да откачам и да виждам неща, които не съществуват... толкова ли ми е зле състоянието? Толкова ли ми е изтормозен мозъка? Не мога да повярвам, че стигнах до там да се съмнявам в собственото ми възприятие на околния свят. Но не мога и да се примиря... ще си играя картите до край, пък каквото ще да става. Имах среща една мека вечер и след това един приятел ме докара до нас и беше около 3 сутринта. Слизам от колата, показвам на Джу среден пръст, той също, казваме си по едно "ае" и тръгнахме. Аз имах околко 20 м. докато стигна входната врата на блока, а от слизането ми от колата усещах нещо зад мен, но не чувах никакви стъпки, нито дишане, нито нищо. Аз продължавах да вървя без да се обръщам, но не защото не мога, а защото не искам. Не исках да видя какво има зад мен и защо върви точно след мен все едно няма други хора на тоя свят след които да върви. На последните 5-6 метра от спокойната ми походка до входа, усетих докосване по левия ми крак на нивото на коляното. Зачудих се какво ли може да е това? Защо усещам само присъствие, но без признак на живот или движение? Защо усетих докосване, след като улицата е абсолютно пуста в 3 сутринта? Постоянно ми минаваха всякакви въпроси през главата, но все още не исках да се обърна. Фотоклетката на входа светна, аз си дръпнах чантичката пред мен за да извадя ключовете, видях логото й и се усмихнах. Зачудих се за какво правя всичко това и защо не мога да намеря щастие? Къде бъркам? Има ли смисъл въобще да търся? Ако цял живот ще е така, не ми се живее. Подготвих се психически за края на пътуването ми в прогнилия ни свят и докато спокойно изваждах ключовете се замислих дали съжалявам за нещо, което съм направил - е, не съжалявам за нищо. Дадох максималното от себе си за да успея и близките ми да са добре. Завъртях ключа, пак погледнах марката на чантичката, дръпнах вратата за да улесня нещото или човека, който е зад мен. Бях с анцуг и обувки за бокс и доста бих затруднил човека, което е зад мен да си свърши работата, но вече си бях приел съдбата и тръгнах по стълбите към асансьора със характерната ми спокойна походка. Стигнах края им и се зачудих защо нищо не става? Защо не усещам нищо? Защо не съм мъртъв? Къде е това нещо или някой? Май вече стана време да се обърна и да видя има ли въобще нещо зад мен или съм си въобразявал. Механизма на вратата още не я беше затворил и изгарях от любопитство да видя защо нещото се е отказало да предприеме някакво действие. Обърнах се и какво да видя? Един едър и кафяв вълк с отрязани уши наполовина седеше и ме гледаше с човешки поглед, но не смееше да дойде при мен. Аз бях в ебаси умопомрачението, защото такива вълци не съществуват (нито такъв цвят, нито такъв размер) освен ако не са расли в Припят. Механизма затвори вратата след няколко изключително бавни и красиви секунди. Очите му отразяваха светлината на лампата, а аз седях и се чудех възможно ли е да се намирам в сън? Възможно ли е всичко това да е някаква подигравка с психиката ми? И точно в момента когато тръгнах надолу с намерение да го пипна, стъпих на първото стъпало и то започна да вие, но не с характерния вой на вълк, който всички сме чували по филмите или когато сме ходили на лов, а с един тежък, плътен и бавен вой все едно е мутирал или по-скоро еволюирал от стандартната си генетика. Тръпки полазиха по цялото продължение на гръбнака ми, но въпреки това все още исках да го погаля. Тръгнах пак надолу, а той нададе още по-силен и дълбок вой все едно ми казва "махай се, не ме приближавай!". Реших да го послушам, тръгнах обратно нагоре, обърнах се, а то още седеше там, погледна нагоре и пак започна да вие с първоначалния си тон. Приех, че просто трябва да си тръгна и така и направих... качих се в тъмния и голям асансьор, натиснах бялото копче, вратата се затвори след мен и потеглих нагоре. Стигнах на етажа, отворих си вратата, седнах на дивана и започнах да осмислям какво точно стана, но така и не успях да го асимилирам до край.

[GospodinNikoi]

Искам да благодаря на всички, които са били с мен за тази 1 година. Много неща се промениха, но много и не се. Също така искам да кажа, че спирам да пиша за неопределен срок от време. (само ще преглеждам мейла)
Много ми се иска да живея нормално и да си изживея младините, но за съжаление това желание е невъзможно да се сбъдне. Бих искал да заплача, но очите ми отдавна са забравили как става това. Оценявайте това, което имате и възможностите, които Ви се предоставят, защото има много хора като мен които си нямат нищо и са принудени да оцеляват в ада. Можете да пишете каквото си поискате тук. Вече е ваш дневника ми.

[s0b1esk1]

Братле, в твоя чест ще ударя най-дългата линия, която съм правил. Само ако се самоубиеш, ще се срещнем в ада и ще те счупя от бой. Видях снимката от рождения ти ден и искам да ти кажа, че си най-големия изрУд.... а охраната само седи на дистанция хАххАхАХ

[usmivkata777]

Дано наистина не си се самоубил... ако четеш това искам да знаеш, че историите ти са уникални и много реални. Явно аз ще съм първия, който ще използва дневника ти

[s0b1esk1]

почивай в мир, братле. още един брат по съдба напусна този "прогнил свят".
https://www.youtube.com/watch?v=vUNWrM-Un-k
СБОГОМ...

[Ivaaaaa]

сериозно ли?!
не е забавно.

[usmivkata777]

.

[Ivaaaaa]

що? ще правите тайно ритуално самоубийство, на което не съм поканена ли?

[usmivkata777]

.

[Ivaaaaa]

подигравам се на вас. или по-скоро на теб.

[s0b1esk1]

ти май не осъзнаваш, че в момента ни бъркаш в прясната рана. ако това ставаше очи в очи, считай че съществуването ти щеше да е застрашено. имаме ти чатовете с него. моля да не пишеш повече тук. бъди жива и здрава и ако имаш проблем с някой от нас ни пиши на лично.

[Smrazqvashta]

Изключително тъжно. Нека почива в мир.

[Ivaaaaa]

прегледах си кореспонденцията. тези 'чатове' са едни от най-смислените, които съм водила. не мога да приема, че човек до такава степен може да се мрази, за да се откаже от себе си. и да, тъпо, пич. надявам се да не е истина.

[usmivkata777]

Тази по ръба беше изсипана на земята за теб, братле.