Аз винаги съм била човек, който е искал да промени света по някакъв начин. Какъв никога не открих точно, но сега нещата се поразмазаха и потънах в дупка. Отидох на работа на 25 и 26 декември( лятната ми работа) и се почна депресията. На човек и огромни мечти за промяна и успехи, му се налага да се примири с факта, че най-вероятно ще е банкер по професия и ще трябва кротко да си живурка. Тогава видях и един статус: Разочарованието е като дребна шарка, трябв ад апреминеш през него още докато си млад.
Така ли е наистина? Толкова ли е гадна действителността? Едно скучно ежедневие и това е. Оттогава вече не съм онази дама убедена,че трябва да гони кариера и трябва да е самостоятелна. Станах смирена( въпреки че още се раздирам отвътре, но вече по смирено) Искам семейство, за да живуркам без мечти. Ама това може ли да е приемливо ? Не знам. Какво беше вашето първо разочарование от действителността?