> Част 1


- Хайде ставай момче, отдавна е съмнало, ставай че път ни чака – подвикваше Учителят на Послушника.

* * *

Учителят беше 45 годишен будистки монах, с посивяла брада и мустаци. Беше и оплешивял, но това не му пречеше - даже улесняваше задължителното бръснене на главата. Постъпи в манастира Ронгбук преди повече от 20 години. Беше син на богат търговец. След като баща му остаря, Учителят се зае с търговските дела на семейството. За няколко години постигна всичко, за което можеше да се мечтае – търгуваха с коприна, порцеланови изделия и дори хартия. Персийски търговци плащаха щедро със злато за тези неща и по собствените им думи ги препродаваха в големи градове на запад като Кайро и Константинопол с голяма печалба. Учителят слабо се интересуваше от това, за него беше важна собствената му печалба, а не тази на другите. Разполагаше с много пари и харчеше за всякакви удоволствия – скъпи коне, алкохол, проститутки, беше опитал от всичко в живота или поне така си мислеше тогава. Успя да си уреди годеж с дъщерята на друг богат търговец. Около месец преди сватбата им се разрази чумна епидемия, която отнесе цялото му семейство, както и това на годеницата му заедно с нея. Учителят оцеля, но беше останал съвсем сам и за пръв път в живота си беше истински покрусен. Богатството и това което можеше да се купи с него, не го радваха вече. За по-малко от година разпродаде всичкото си имущество, раздаде парите като милостиня за бедните и постъпи в манастира. Заживя по примера на великия Сидхарта Гаутама… или почти. Въпреки че прекарваше по-голямата част от времето си в събиране на милостиня и раздаването ѝ на бедните, медитация, четене и други добри дела, осигуряващи положителна карма, от време на време се връщаше към някои стари навици. Използваше търговските умения от предишния си живот и понякога разменяше ориза получен като милостиня срещу пари и с тях си купуваше алкохол и ходеше при проститутки. После се разкайваше и прекарваше дълго време в медитация и духовно усъвършенстване и така… до следващия път.

* * *

Беше ранна пролетна утрин в Тибетското Плато. Въпреки голямата височина, по тези места рядко падаше сняг, но през нощта и рано сутрин винаги беше хладно. Учителят и Послушникът прекараха нощта в малък заслон край планинския път. В заслона не беше по-топло отколкото навън, но поне пазеше от вятъра. Учителят подвикна пак:
- Хайде момче, време е да ставаш, закъсняваме!
Послушникът отвори очи и бавно се размърда. Не обичаше да става рано, особено като е толкова студено. Пак имаше сутрешна ерекция и чакаше да му премине преди да отиде до огъня и да закусва. Както обикновено Учителят беше станал рано и след медитация беше сварил ориз и чай с мас от як. Преди две седмици излязоха от манастира и обикаляха околните градове и села като събираха милостиня и я раздаваха на бедните. Учителят и Послушникът също живееха от тази милостиня – ориз, чай, мас от як, хляб, понякога по малко пари - каквото им дадат. Всичко, което не им беше необходимо – те раздаваха на бедни и бездомни. След малко Послушникът стана, сгъна си одеалото и се премести край огъня. Взе купичката си с ориз и започна да гребе от нея с ръка и да яде. Нямаха пръчици – след като можеше ориза да се гребе с ръка и да се яде, значи пръчиците са излишен разкош – такава беше тяхната философия. Послушникът взе канчето с чай и мас от як и отпи. Чаят даваше топлина, а маста от як – енергия. Учителят остави момчето да допие чая, прибраха си оскъдните вещи и провизии, загасиха огъня и се приготвиха за път.

* * *
Послушникът беше момче на 16 години – 14-тото от 15 деца в семейството на беден селянин. Живееха в малка кирпичена къща с едно единствено помещение и огнище в средата. Изкарваха си прехраната като работеха на оризището, гледаха и няколко кози и десетина кокошки. Половината от добития ориз, яйца и мляко трябваше да дават като данъци на местния префект. Той твърдеше че такъв бил законът! Селяните нямаше как да знаят това, защото нито можеха да четат нито знаеха къде да се оплачат. По тези места префектът беше закона и каквото той кажеше – това ставаше. Многодетното семейство се изхранваше трудно, родителите обмисляха как да намалят броя гърла за изхранване и по възможност да осигурят бъдещето си. Когато Послушникът беше на 10 години, решиха да го изпратят на служба в императорския дворец. Ако синът им се издигнеше до висок пост, щеше и за тях да се погрижи.
Само че… за да да постъпи човек от простолюдието на служба в двореца… трябваше да е евнух. Една сутрин бащата на семейството се приближи до Послушника и му каза:
- Сине, искаш ли да те вземат на служба в двореца на императора и да станеш голям човек?
- Искам тате – отговори Послушника.
- Само че… започна бащата – за да те приемат на служба там… трябва… да са ти отрязани пишката и топките.
- Но тогава как ще пишкам бе тате? – попита невинно момчето.
На бащата му стана жал за сина си и реши да не му причинява тази жестокост, още повече че имаше и голяма вероятност да умре. Дори да се издигнеше до висок пост, заради интригите и корупцията в двореца, едва ли щеше да стане добър човек и да помогне на семейството си, още повече след това което са му причинили. По същото време, Учителят минаваше наблизо и раздаваше от милостинята която е събрал. Бащата реши да даде сина си за обучение в манастира и срещу половин кофа ориз момчето стана Послушник на Учителя.

> следва