Отново тази дата, колко мразя тази дата, косата ми е все така разрошена, едва ли бих събрал смелостта да се разходя по някоя по-оживена уличка представлявайки такова фиаско, фантом на някого все още бидейки посред дълбок сън в топлото си легло.
Другарите, които са чели „Погнусата“ може би най-добре ще отсъдят положението ми в този септемврийски ден, свил се безпомощно под цялата шумотевица и разправия съпровождаща първия учебен ден.
Може би вече дърдоря и навярно отегчих голямата група насъбрала се да разбере какво толкоз става с тоз седемнадесетгодишен младеж опнал живота си между две скали в опит да го прекоси, а дал Господ - прескочи.
Това, което се случва, мои виртуални друзя, е пропускането на събитие, настъпило деня под грамадния си ботуш, но не кой да е ден, ами първият ден от първата половина на годишния цикъл устремил се да изкорми човека, заменяйки вътрешностите му с рутината, която зоват „училище“.
Да, пропускам го в този момент, думите се проплъзват изпод пръстлетата на един двойкаджия, решил, че по-скоро ще се удави в слова, отколкото в тълпата отвъд малкото му балонче.
Кажете, умолявам ви, друзя, къде да диря аз нещо отвъд погнусата надигнала се в гръдта, това ли е тоз живот, училище, работа, почиваш и умираш?
И нека аз пропускам, това пропускане не бива да се обгрижва от затормозените ви главици, но кажете ми защо аз съм този, който е притиснат в стената, защо да пропусна е по-трудно от това да присъствам, какъв е този абсурд?
Осъзнавам, че съм слаб, физически и психически, но медицината, или по-скоро горчив вкус пробутан чрез юмруци, нещо толкова жестоко и примитивно ли е?
В правото ли съм да заявя, най-вече на обкръжението си, че аз отказвам да чувствам вина?
Ще съм прав ли, ако стоваря цялата си мъка като чук върху майчините очаквания?
Най-вече, мили друзя, ще падна ли право в бездната, загубил баланс върху опнатото въже „Живот“?