- Форум
- По малко от всичко
- Философия и Религия
- Детски мечти.
Темата би трябвало да се отнесе за по-възрастната аудитория, но ще се опитам да привлече вниманието и на детската част.
Колко от нас си спомняме детските мечти? Колко от нас отделяме време да се насладим на тези хубави, пречистени и райски спомени от детството, юношеството и първоначалните тинейджърски години?
Заети в сериозните ангажименти на живота.
Аз изпълних една първична, лесна и вълнуваща мечта, само от сутрин до следобетните часове.
Приятно топъл августен ден. Небето бе синьо, слънцето блестящо, вече осветило улиците, блоковете и тук таме зелените храстчета, кътчета на големия град. В тази напреднала сутрин, след обичайната разходка на кучето, най-добър приятел на човека, аз реших да потегля. Тъй безгрижно както в детските спомени. Когато едно дете започва да опознава обкръжащия свят. В първоначалните моменти ме обвземаха въпроси. Какво правя? Нямам ли си работа? Питане, което от непрестанно дълго време натежаваше в мисълта, на един човек, за който безпокойството от натежаващите промени и битки за оцеляване, емоции от непрестанните войни, трагедии и нещастие, огромната глупост и робство на криво разбраната цивилизация - често го обладяваха.
В квартала между правоъгълните бетонни, сиви и мащабни за размерите на човешкото тяло постройки на едно вече изгубено време в индустриалната революция, на така наречената - Мила Родина - имаше красива, плътна, растителност.
На три етажа. Най-големите дървета се извисяваха почти до върховете на човешките жилищни комплекси - творение, в което стотици наши сънородници живееха.
Тревата не беше изкосена.
Храсите не бяха подкастрени.
Листната и горската шума под дебелите стволове на великите кленове оставаше тъй широка и непочистена.
Именно тази гледка пораждаше зова към дивото от моето детство.
И любовта ми към това място на града, оставило все още тишина и природа около себе си.
Сивите и не боядисани блокове, които приобщаваха съгражданите в малки затворени килийки като че ли се опитваха да поберат на едно място, колкото се може повече от нас. Да ни приобщят да живеем заедно. Да се разбираме в единно цяло.
Но те бяха също разделени, а между тях на някои места се показваха новите, по-малки, но по-цветни леки кооперации, които ненадейно заемаха излужение към улиците. Нещо, което показваше едновременно стремежа на хората за по-самостоятелно, пространствено и единично живеене, желанието им по икономически причини, безхаберието и алчността, незачитането на природната ценност.
Крачките ми се устремиха на горе. Към възвишенията. Към мястото, в което нямаше обитатели.
След пресичането на последната пътна артерия, огромните човешки творения се замениха с по-малки, пространни и с много зеленина дворове - къщурки. Едни бяха малки, бедни, други бяха големи , луксозни с ландшафтен дизайн. Поех по път, за който нямах смътни спомени на къде води, след като преди години бях проследявал някои по гоогле сателит.
Спомних си далечните спомени като малък, когато бях потеглял 2 или 3 - пъти по тези места. В първия път бях се отказал, за да не се загубя. Втория път наш познат ме хвана.. Третия път се уморих и заплетък в гъстата мрежа от малки дворове и огради на огромната вилна зона.
Този път обаче реших да продължа. И крачките ми, и усета за умора - бяха много по-различни. Стори ми се, че изминавах растояние - толкова необятно за далечните си спомени - за безкрайно кратко време.
Бях чувал като дете заплашителни истории за лоши чичковци по тези земи. Чичковци разграбвали България през годините на прехода. Обзе ме лека вътрешна паника, че някой полицай, вършещ служебните си и вътрешните си ангажименти ще ме срещне и попита - на къде си се запътил? Чудих се въображаемо как ще му отговоря. Нямах телефон със себе си. Още по-съмнително изглеждах. А същия миг ме обземаше смях.
Централния път постепенно започваше да се стеснява, докато асфалтът се замени с вид горски бетнови блокчета. Вече трудно се разграничаваше кой път е централен, имах някаква представа, но обърквация няма как да нямаше.
Изкачването започна да става стръмно, пред мен се откриха горския фон на борови видове, някога залесвани мащабно от човешката ръка. Идваха ми мисли да попитам и без това вече привършващите прибиращи се или заминаващи на работа шофьори - за ориентация. Но реших, че мога сам.
Градът, който разглеждах от висините - бе голям. Колите, автобусите и тировете се виждаха като миниатурни зрънца, бавно движещи се песачинки. Най-големите сгради бяха мънички джуджета метри под мен. Обвзе ме чувство на дезориентация. Къдя юг, къде север. Но слънцето разбира се помогна.
Виждаха се и корабите. Като малки платноходки. Но не бяха много. Видях и буните, ифарът - малки къмшичета, едното с кукучка от горе. Но градът беше голям. Аз не бях на планина. Въобще не беше висока планина, а един обикновен хълм.
Горе се разделяше гората, гледката към родното ми място и полето. На някои места ожънато за хората, на други места изроано. А на едно място беше огромно сметище, към което погледът ми не искаше да отива.
Тук нямаше ни един човек. Ни един човек не бе се покътерил този ден. През нощта цялата светлина на градът най-вероятно трябваше да бъде още по-уникална, но звезди нямаше да се видят далеч далеч и към полята.
Направих голяма обикола, но неусетно за представите ми дори не бяха изминали 3-4 часа за един пешеходец, докато не се прибрах.
Това беше една малка мечта.
А колко още детски мечти, заменени или неизпълени? Разкажете вие. Мечтаите. И малки мечти. И големи мечти.
Последно редактирано от golemiq_korab_minava : 08-20-2017 на 08:25
Боли ме да те чета. Моля те, спри, не ти се получава.
Не съм писал от 10 години. На мен ми подейства хубаво като се опитах. Един велик човек ми беше казал, че не е нужно да бъдеш писател, за да се опитваш да пишеш. Което развива творчеството и въображението.
А също може да добавя, че оставяш нещо. Дали на хартия или в интернет..
Има различни стилове. Да опишеш нещо, което си видял и да вмъкнеш свой размисъл е най-лесното до колкото знам.
Ако искаш ме чети. Не е хубаво само себе си да четем. Нещо, което забелязвам при 90 процента от всички. (включително и аз по навик си препрочитам написаното) От една страна, за да си видя колко грешки имам, от друга страна да размисля повторно и от трета страна, да си начеша егото. Много е интересно.![]()
Последно редактирано от golemiq_korab_minava : 08-21-2017 на 07:19
Нито стила ти струва, нито псевдо-разсъжденията, който са по скоро душевни състояния/чувства, примесени с фактология, извън всякакъв контекст, и клиширани изрази. Имаш уникалната особенност да споделяш очевидното, като че ли все едно си първия човек, в историята на човечеството, прозрял и почувствал нещата по тоя начин . Толкова напъване, а толкова "плитки" неща пишеш. Така или иначе това е интернета и не очаквам много. Всъщност не очаквам нищо, но дори и така пак съм разочарован.
Съжалявам, но не успях да стигна до онази част, където описваш мечтата си. Не ми се четеше съчинение на тема "Един ден от лятната ми ваканция".