За вярата в Онзи, Който наистина е истинският Бог

[npp]

Вече измина доста време откакто се регистрирах в този форум. И сега реших да открия основните неща от вероучението на Онзи, Който наистина е истинският Господ Бог - наистина най-ключовите точки за правилно упражняване/практикуване на вярата.

Първо, защо "Онзи, Който наистина е истинският Господ Бог", а не просто "Бог"? Често използвам този израз, защото когато става въпрос за Бог, на вселената има два основни аспекта на божественото: "Светлина" и "тъмнина". Истинската "светлина" се проявява като истински Господ Бог - за да бъдем по-точни, истински Бог Отец и истински Господ Исус Христос. "Тъмнината" пък се проявява като "грях"(заблуда) и "смърт"(влошаване) - "грехът" се проявява като три основни същества: "сатана/дявол/змей", "звяр(666)" и "втори звяр", а "смъртта" —— като две основни същества: "смърт" и "ад"(наричана още "втора смърт" - да не се бърка с "втората смърт" от Откровение 20:14). При това комплексното проявление на "тъмнината" не може да се яви в своята пълнота извън създаденото и наличното Божие творение, понеже в своята същност "тъмнината" е просто смърт т.е. мрачно небитие лишено от всякаква комплексност.

И двата аспекта на божественото са невидими за човешките физически възприятия - дори когато става въпрос за окултно зрение, като например т.нар. "трето око", пак си имаме работа с физическо зрение, защото само зрение дадено от истинския Бог може да бъде достатъчно всеобхватно, а не действуващо на принципа отдолу-нагоре, но такова зрение се дава най-вече на славни същества като Св. Небесни Божии Ангели, понеже на тях им е необходимо, защото са системни служители на живота т.е. действуващи от системно ниво в специални небесни тела.

Поради тази причина, понеже Бог е затворил зрението на човека(т.е. потребителя на живота), за да не вижда неща, които един потребител на живота не би трябвало да бъде принуден да вижда, никой никога не е виждал Бог в същинския му облик на системен администратор на живота, което е подобно на положението на потребителите в компютърна мрежа и системния администратор на мрежата, който действува на системно ниво, което обикновените потребители не познават и до което те нямат достъп, защото важното за системното администриране на такава мрежа е потребителите да имат пълен достъп до удобна за тях потребителска платформа, докато системният администратор се грижи за нейната поддръжка от системно ниво. Иначе ако Бог не беше скрил онези неща за нас, щяхме да сме принудени непрестанно да виждаме себе си като нещо подобно на марионетки в ръцете на един великан или една система от вселенски мащаб (подобна ситуация е представена в филма "матрицата").

Ето защо, още в началото, Той каза:

"Аз съм Оня, Който съм. Рече още: Така ще кажеш на израилтяните, Оня, Който съм, ме изпрати при вас. При това, Бог рече още на Моисея: Така ще кажеш на израилтяните: Господ, Бог на бащите ви, Бог Авраамов, Бог Исааков, и Бог Яковов, ме изпрати при вас. Това е Името Ми до века, и това е Името Ми из род в род."(Изход 3:14-15)

Да, универсалното му име е: Онзи, Който наистина е истинският Господ Бог (което може да се изрази/изкаже на всеки език), понеже религиозните поклонници трябва да го търсят, защото не го виждат, но трябва да го познаят, а на вселената има и друг, фалшив/лъжлив бог, който можеше да се проявява под формата на най-различни други, фалшиви/лъжливи богове, и те като духове също бяха доста неосезаеми за човешките физически възприятия.

Поради това религиозните поклонници трябва да внимават:

1. Да нямат други богове, христоси и духове освен само Онзи, Който наистина е Истинският (Изход 20:3).

2. Да не си създават духовни/религиозни теории или практики във връзка/взаимодействие с каквото и да е нещо на вселената (било то намиращо се в "небето", в "земята" или във "водите" - трите основни части на Божието творение, но не говорим за неща представени в световните речници и енциклопедии) - не бива да почитат такива неща, нито да им служат (дори и ако са създадени не от тях, а от някой друг) (Изход 20:4-6). (фактически това е заповедта против т.нар. ереси)

3. Да не употребяват религиозната вяра/дейност за нечисти цели, включително за егоистични/себелюбиви/себеугоднически/користни цели (понеже именно егоизмът/себелюбието/користолюбието е в основата на греха) (Изход 20:7).

4. Да не забравят да вземат предвид факта, че истинският Бог премина по неволя в състояние на непълна будност от седмия ден нататък, след като създаде всичко("небето", "земята" и "морето") за шест дена(144 часа), за да не забравят, че духовната ситуацията, в която се намират е критична (понеже истинският Бог не беше напълно буден за всички човеци/души, ако и винаги да е бил напълно или достатъчно буден за истинските Светии) и трябва да внимават за поддържането на Божието създание в неговата св. цялост (Изход 20:8-11).

5. Да не хулят своите родители (или човеците, от които животите им зависят), но да имат нужното уважение/почит към тях, а най-вече (към) истинските Светии (Изход 20:12).

6. Да не причиняват зло на своя съгражданин/съжител чрез директно въздействие (т.е. включително неща като нанасяне на удар, внезапна атака, нападение с хладно или огнестрелно оръжие) (Изход 20:13).

7. Да не причиняват зло на своя съгражданин/съжител чрез индиректно въздействие или (от)даване (т.е. включително неща като досаждане, оскърбяване, огорчаване, натрапване, насилие, завеждане в плен, държане в робство) (Изход 20:14).

8. Да не причиняват зло на своя съгражданин/съжител чрез вземане/отнемане/лишаване/кражба (включително неща като лишаване от спокойствие, отнемане на дневната дажба, и пр.) (Изход 20:15).

9. Да не причиняват зло на своя съгражданин/съжител чрез свидетелствуване (включително неща като наклеветяване и издайничество) (Изход 20:16).

10. Да не причиняват зло на своя съгражданин/съжител чрез пожелаване (включително неща като мокра поръчка и кълнене/проклинане) (Изход 20:17).

(последните пет са против причиняването на зло по т.нар. пет основни начина от гледна точка на индивидуален подход)

Допълнително пояснение: нито да причиняват зло на своя съгражданин/съжител, нито на когото и да е, който се явява негов близък, нито на домашния му любимец, нито да отнемат или повредят негово имущество или каквото и да е, което се явява негово (Изход 20:17).

Това са т.нар. Десет Божии Заповеди, дадени лично от самия истински Бог (изцяло то Собствената Му Воля/Преценка), даже написани от Него върху две каменни плочи, които не са само заповеди, но най-напред универсални принципи/правила за упражняване/практикуване на религиозна вяра - всеки религиозен поклонник/духовен служител трябва да се придържа достатъчно стриктно към тях ако наистина иска да бъде достатъчно безгрешен пред Бога.
|
|
v

[npp]

Не че религиозният поклонник трябва да се фанатизира в придържането към тези правила - нека е свободен, но да внимава да не престъпва границата на безобидната духовна/религиозна активност, като все пак е необходимо да внимава за това не само на физическо ниво, но също да вниква достатъчно и на духовно ниво за да не се окаже, че служи на нечист дух/нечиста сила.

Истинският Бог е определил граница между духовна/религиозна и недуховна/нерелигиозна дейност/активност за да даде възможност на всеки да избере между две категории: духовен/религиозен и недуховен/нерелигиозен - това е с цел да даде на човеците по-голям избор в живота, който им дава в този свят, иначе в другия случай неизбежната погибел трябваше да е много по-голяма за тях. Разбира се, това не означава, че за праведния духовен служител няма най-голяма награда (по-голяма отколкото за добрия недуховен/нерелигиозен/неокултен човек), но затова пък може да му се наложи да пострада повече в този живот. Обаче и наказанието за нечестивия духовен служител е най-голямо (по-голямо отколкото за злия недуховен/нерелигиозен/неокултен човек) (Римляни 2:9-10).

Много хора са задавали въпроса, защо не трябва да причиняваме зло никому ако така или иначе се спасяваме чрез жертвата на Исус? Да, този въпрос е наистина уместен, макар че от друга страна и лицемерен, понеже най-малкото никой не би предпочел да му бъде и на никого не би му харесало ако му бъде причинено каквото и да е, което е неприятно, вредно или най-малкото непоносимо за него. Но има и обяснение от страна на т.нар. правда, която е един вид като научно обяснение за това защо не трябва да причиняваме зло и трябва да правим добро на нашия съгражданин/съжител. А именно фактът че всички души на вселената се намират в затворен кръговрат, който нито една от тях никога не е могла да избегне (считано от безначалността на времето, та и чак до неговата безкрайност положението за съжаление ще си остане все това). Поради което Господ е казал:

"Не съдете, за да не бъдете съдени. Защото с каквато съдба съдите, с такава ще ви съдят, и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се мери. И защо гледаш съчицата в окото на брата си, а не внимаваш на гредата в твоето око? Или как ще речеш на брата си. Остави ме да извадя съчицата из окото ти; а ето гредата в твоето око? Лицемерецо, първо извади гредата от твоето око, и тогава ще видиш ясно за да извадиш съчицата от братовото си око. Не давайте свето нещо на кучетата, нито хвърляйте бисерите си пред свините, да не би да ги стъпчат с краката си и се обърнат да ви разкъсат. Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори, защото всеки, който иска, получава; който търси, намира; и на тогова, който хлопа, ще се отвори. Има ли между вас човек, който, ако му поиска син му хляб, ще му даде камък? или, ако поиска риба, да му даде змия? И тъй, ако вие, които сте зли, знаете да давате блага на чадата си, колко повече Отец ви, Който е на небесата, ще даде добри неща на тия, които искат от Него! И тъй, всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях; защото това е същината на закона и пророците."(Матей 7:1-12)

Разбира се, има и официални органи, които имат право да използват т.нар. драконови мерки срещу лица застрашаващи безопасността на граждани/жители, и това са най-вече полиция, съдебна и наказателна система (Римляни 13). Затова е добре да не нарушаваме законите и да не им се инатим, иначе и всеки знае, че ареста и/или санкцията могат да бъдат неизбежни.

Тук по-важният въпрос е защо не бива да вършим духовно беззаконие? Не трябва защото "тъмнината" може да се възползва и от по-малки нарушения на духовните закони на Бога за да засегне (разбира се неблагоприятно) света. Дори само един единствен духовен беззаконник може да се окаже (така да се каже) съблазън за милиони хора (Матей 18:7-9, Римляни 5:12-14).

Това е засега.

[npp]

Преди говорихме за правилното(безвредното) упражняването/практикуването на вяра(та) в Бог, а сега ще продължим с пояснения за значението на вярата.

Както (може би) знаете всяко нещо си има някакво полезно (или поне считано за полезно) предназначение, така е и с вярата. Бог е направил човеци да могат да упражняват/практикуват религиозна вяра (или, другояче казано, духовна/религиозна дейност) с определена цел, и тя е всеобщо спасение за изобилен и вечен живот. Той по рождение и по природа е системният Администратор и Осигурител на живот(а) за всички души на вселената, и в качеството си на такъв желае да има изобилен и вечен живот за всички и работи за осигуряването им с такъв живот, но за съжаление "тъмнината(лукавият)" успяваше, за около 5-6 хилядолетия до този момент, да му (по)пречи да осъществи напълно тези Негови намерения, като се препираше с Него за това, че няма достатъчно човеци на света, които (да) желаят да има такова спасение за изобилен и вечен живот на всички, и Му противостоеше с духовно беззаконие (Римляни 1:18-23).

Когато в началото Бог създаде потребителя на живота(човека) и го постави да живее в райската област на света (наричана "градината Едем"), мъжът(адам) и жената(ева) нямаха нужда от религиозна вяра, каквато се появи впоследствие (след грехопадението), но дяволът, възползвайки се от момента, в който Бог беше в по-дълбоко състояние на непълна будност (Битие 2:2-3), подведе човеците, че за тях ще е (ужким) много по-добре да започнат да упражняват/практикуват езотеризъм/окултизъм и така те започнаха да го правят, но това се оказа "смърт" за тях (т.е. че доведе до отпадането им от Божията благодат("градината Едем") и влошаване на състоянието им) - по този начин се появи религията и нуждата от упражняването/практикуването на духовна/религиозна дейност - "законът"(основната духовна закономерност във вселената) и неговата дуалистична природа с нейните подробности, т.е. вярата като средство за изход от грехопадението (от страна на "Светлината") и духовната/религиозната дейност като комплициране на положението/ситуацията под "грях" и "смърт" (от страна на "тъмнината").

"Законът" (за който Св. Павел говори в своето послание към римляните, както и в други) с неговата заплетеност и съответните неясноти е бил спънка за много духовни/религиозни човеци по пътя да достигнат до познаването на истинския Господ Бог и Неговата правда. Дори след като се явиха светите писания (чрез истинските пророци и светии), "законът" продължаваше да бъде съблазън за много от духовните/религиозните човеци, включително и за немалко от онези, които бяха последователи на Божия завет - "законът" като езотерични и окултни учения (чиято природа фактически е поначало сатанинска), и "законът" като неясноти и заплетеност в интерпретирането на светите писания, и всичко това (се явяваше) чрез съответните човеци.

Но целта на вярата дадена от истинския Господ Бог е да се работи или поне допринася (ако ще и само с една съпричастност, в случай че даден вярващ/човек не може/не успява да направи повече) за всеобщо спасение за изобилен и вечен живот. Защото ние, така или иначе, всичко, което можем да имаме на света, можем да го имаме и без религиозна вяра или духовна/религиозна дейност, но без Господната вяра не сме могли всички да имаме спасение за изобилен и вечен живот (изобилен дори за онези, които все още са сред живите в този свят).

Оттук (макар и на някои тези пояснения да се виждат малко) вие сами можете да съдите за тези неща - дали вярата е нужна във всеки случай (като се вземе под внимание и това как е възникнала религията и нуждата от упражняването/практикуването на духовна/религиозна дейност) - имайки предвид факта, че истинският Бог възнаграждава онези, които Го търсят или които търсят Неговата правда.

[nqmamNervi]

значи идеята на вярата е спасение и изобилен и вечен живот
но аз не искам вечен живот, какъв би бил смисъла от нещо такова?
също ако следваме компютърната аналогия, молитвите sudo ли са? а вярата те добавя в sudoers?

[LawAbidingCitizen]

[Юнгинген]

значи идеята на вярата е спасение и изобилен и вечен живот
но аз не искам вечен живот, какъв би бил смисъла от нещо такова?
също ако следваме компютърната аналогия, молитвите sudo ли са? а вярата те добавя в sudoers?

Да, можеш да си ги мислиш тези неща, не че са кой знае колко важни.
Спасението не би било такова, ако не те избавяше от нещо друго, което не е обратното на вечен живот, по-специфично - прекъсването на живота, но вечните мъки в огъня.

Животът не бива изобилен, нуждата може да се поглежда по много начини, молитвата е за душата както въздуха за дробовете, но друга нужда би било изключително и само земна, с която човек се бори, парадоксално побеждавайки я, той спечелва изобилието на света, защото по-благ е в очите на Бог този, който дава, не който изисква.

Вечният живот не е такъв в земното страдание, но в божията милост, една задача в земното, която да победи всеки друг смисъл, който може да се извлече отвъд божественото, сиреч крайното, което винаги ще оставя човека съкрушен, ще го напуска и ще го изправя пред безсмислието на живота, с което всеки човек води вечна схватка, християнин или не, защото християнското сърце няма да е право, ако не изпитваше съмнение, ако умът не будуваше и не се изправяше пред парадоксалното във вярата;

Вярата е изстрадана, проблемът днес е, че християнството е превърнато тъкмо в това, което Христос дойде да разсее - привичката да живееш, навикът, който сега е поръсен с някоя молитва и някое посещение в църквата, действия, които вече са така закостенели в мозъка на хората, че те биват именно един навик - неосъзнатия живот, по-лошо - неосъзнатата вяра, която е просто дим, илюзия.

[npp]

значи идеята на вярата е спасение и изобилен и вечен живот
но аз не искам вечен живот, какъв би бил смисъла от нещо такова?
също ако следваме компютърната аналогия, молитвите sudo ли са? а вярата те добавя в sudoers?

Според терминологията на Св. Писание, "животът" е позитивната форма на съществуване, докато "смъртта" е негативната, а "истината" започва с факта, че нито една душа на вселената не би предпочела/искала да претърпява онова, което за нея е неприятно, вредно или най-малкото непоносимо, особено ако трябва да "страда" така за дълго време ("страданието" е включително съществуването във форма, в която или състояние, в което душата не (може да) е съвсем здрава/читава според "Светлината"). Това, че една душа присъства във вселената не означава, че непременно е в състояние на съществуване, или както още (преди декарт) в древността философи са казали "аз мисля, следователно съществувам", понеже достатъчно е човек да се намира в състояние на дълбок сън без съновидения и неприятно състояние за да се каже, че един вид за него нищо не съществува освен несъзнателен покой, което, обаче, не го прави неприсъстващ за други (които примерно го виждат, наблюдават или знаят за неговата наличност). Казано с други думи, битието е осезаемо за душата, само когато тя има съзнание, но дори и да няма, това не я прави да не е съществуваща т.е. присъстваща/налична. И така, "животът" е позитивната форма на съществуване, и всеки, който твърди, че не иска да живее е лъжец според "истината". Всяка игра, която противоречи на Божиите закони е суетна.

[npp]

Да, можеш да си ги мислиш тези неща, не че са кой знае колко важни.
Спасението не би било такова, ако не те избавяше от нещо друго, което не е обратното на вечен живот, по-специфично - прекъсването на живота, но вечните мъки в огъня.

Животът не бива изобилен, нуждата може да се поглежда по много начини, молитвата е за душата както въздуха за дробовете, но друга нужда би било изключително и само земна, с която човек се бори, парадоксално побеждавайки я, той спечелва изобилието на света, защото по-благ е в очите на Бог този, който дава, не който изисква.

Вечният живот не е такъв в земното страдание, но в божията милост, една задача в земното, която да победи всеки друг смисъл, който може да се извлече отвъд божественото, сиреч крайното, което винаги ще оставя човека съкрушен, ще го напуска и ще го изправя пред безсмислието на живота, с което всеки човек води вечна схватка, християнин или не, защото християнското сърце няма да е право, ако не изпитваше съмнение, ако умът не будуваше и не се изправяше пред парадоксалното във вярата;

Вярата е изстрадана, проблемът днес е, че християнството е превърнато тъкмо в това, което Христос дойде да разсее - привичката да живееш, навикът, който сега е поръсен с някоя молитва и някое посещение в църквата, действия, които вече са така закостенели в мозъка на хората, че те биват именно един навик - неосъзнатия живот, по-лошо - неосъзнатата вяра, която е просто дим, илюзия.

И все пак силните (имат дълг да) носят немощите на слабите (Римляни 15:1) - играта на себевъзнасяне е дотук.

[npp]

Тук ще продължим темата от миналия път, само че от гледна точка на Битие.

В началото истинският Господ Бог създал всичко("небесата", "земята" и "морето") за шест дена. Рекъл Си, какво е един системен Администратор/Осигурител на "живота" и цяло вселенско творение без потребител на живота? Така Той създал "човека" по "свой образ и свое подобие" т.е. съобразно системата на живота, като предвидил възможността за това "човекът" да може да бъде духовен служител на всеобщото спасение за изобилен и вечен живот, в случай че нещо се обърка, понеже всичко, което Бог създал било съвсем добро и поначало нямало нужда човекът да се намесва в системните работи по осигуряване на душите с живот, нито било редно, защото идеята била Един Силен да жертва личния си живот за да могат всички души на вселената да имат изобилен и вечен живот като потребители, поради което Той забранил на човека да се бърка в делата на системното администриране на живота (Битие 2:16-17) - човекът бил свободен да има всякакви естествени потребления/консумации, но не и да посегне да "яде" от "дървото за познаване на доброто и злото".

Истинският Бог създал човека - мъж и жена ги създал, след което преминал по неволя в състояние на непълна будност от седмия ден нататък (като благословил времето, през което ще се намира в това състояние и осветил пътя за човека да може да действува праведно като духовен служител в случай на нужда - Битие 2:2-3), но тогава лукавият се възползвал от случая за да се яви пред жената и да я подведе, че за човека е (ужким) добро да "яде" от "дървото за познаване на доброто и злото", което (всъщност/в крайна сметка) за човека означава единствено да упражнява/практикува нещата, които в днешно време са познати като езотеризъм, окултизъм, идолопоклонство и въобще еретизъм. Така успявайки да прелъсти човека "грехът" се активизирал в света, а заедно с него и "смъртта", която преминала в повечето човеци, които се родили на света (Римляни 5:12-14), като и до ден днешен (беше така, че), всеки, който върши духовно беззаконие е служител на "греха" и "смъртта".

Ето защо впоследствие Бог дал Десетте Заповеди, понеже:

1. Сатана се явил като друг бог (Битие 3:1-5, Изход 20:3),

2. сатанинската система подвела човеците, че еретичните теории и практики са (ужким) добри за човека (Битие 3:4-7, Изход 20:4-6),

3. също и че системното администриране на живота е за покриване на частни интереси (Битие 3:4-5, Изход 20:7),

4. освен това и че изменението на създанието/творението вследствие от следването на еретични теории и практики е съвсем естествено, а не осквернение (Битие 3:6-7, Изход 20:8-11).

Първите четири заповеди от Десетте са изцяло заповеди против вършенето на духовно беззаконие - те са най-основните и важните правила/принципи, към които един религиозен поклонник трябва да се придържа във вярата, докато останалите шест важат и за хората, които не са духовни/религиозни (при все че няма нищо лошо в това ако такъв човек е наясно и с първите четири, понеже това би могло да го предпази от евентуална заблуда, в случай че някой се опита да го подведе да започне да върши духовно беззаконие (например под формата на (ужким) свещена религия)). Тези заповеди са същите принципи, на които е базиран и Новият Завет (Заветът чрез самия Господ, Исус Христос).

Някак си "законът" е подвеждащ, докато "вярата" ефективна (Римляни 3:19-28, 1 Коринтяни 8:1-3).

Може би вече сте забелязали, че Св. Писание си има особена терминология? Много важно правило във вярата е да не се избързва с преценки, изводи, мнения, заключения, решения и предприемане на действия. Ако религиозният поклонник не е сигурен за нещо, по-добре ще е да (си) признае това (като изповядва "не зная", "не съм сигурен", "нямам представа" или "не съм наясно"), отколкото да угажда на заблудата.

[npp]

Много хора са задавали въпроса, защо Бог би заспал или как Той би загубил кондиция?! И понеже този въпрос засяга и случилото се с истинския Бог в седмия ден, поради което не можеше да има пълно спасение за всеки човек/всяка душа и немалко (по)страдаха (защото имаше и "тъмнина", която причинява "смърт"), тук ще поговорим малко за това.

Както може би си спомняте от предмета физика, количеството енергия в една затворена система е постоянно и тя не се създава, нито се губи, а само преминава от един вид в друг. Нещо подобно се случва в началото, след като Бог създава света за шест дена, понеже когато говорим за вселената (която (така да се каже) най-малкото за нас простосмъртните е безгранична или безкрайна, най-малкото поради това че не знаем има ли край и докъде се простира), имаме една най-затворена система (и наистина не може да има по-затворена от нея), като в нея има не само "Светлина", но и "тъмнина", които са в конфликт помежду си, поради фактът че са (така да се каже) двете крайности (и противоположности) на едно и също нещо, което ние наричаме "божественото". В предишен пост вече пояснихме, че "Светлината" се проявява като истински Господ Бог, а "тъмнината" —— като негативен/лукав. За "тъмнината" не е възможно да се прояви в своята комплексна форма без висшето проявление на "Светлината", което е истинският Бог, понеже нейната природа се основава на паразитизъм в това отношение. Също така тя не би могла да се прояви в своите комплексни форми на "змей", "звяр", "смърт" и "ад" ако няма създадено творение("небе", "земя" и "море") от истинския Бог. Ето защо комплексният сблъсък на силите започва именно след като истинският Бог създаде творението в началото, като за съжаление това довежда истинския Бог до състояние на непълна будност за немалко човеци/души, защото Той се вкопчва в люта борба с "тъмнината" (ако нямаше "тъмнина" на вселената, тогава Той наистина щеше да осигури всички души с изобилен и безкраен живот, така щото всяка от тях щеше да го има без никакво прекъсване още от безначалността на безкрайното време).

Тук следва логичният въпрос (който вече беше задаван от някои), защо Той е бил по-буден за някои, а по-малко буден за други, поради което някои са живели по-добре от други, докато други по-лошо от (така да се каже) по-привилегированите от тях?! Разбира се, така е защото при истинският Бог всичко е с безброй пъти по-комплексно отколкото при обикновените човеци. Той се явява по индивидуално за всеки - това е като матрица от множество клетки, от които всяка една е с индивидуален заряд - така за някои Той е бил по-буден, докато за други не толкова. От гледна точка на заслуги в настоящия малък цикъл на вечността, Той е бил по-буден за онези, които са били по-праведни в този цикъл, а по-малко буден за онези, които са били по-неправедни (пак считано от началото на настоящия малък цикъл на вечността), а от гледна точка на съдба (или защо на някои съдбите им са били по-добри от на други, а на други —— по-лоши от на някои), някои са имали по-големи заслуги от предишни цикли на вечността, поради което съдбите им в настоящия малък цикъл на вечността са били по-добри от съдбите на онези, които са имали по-малки заслуги в предишни цикли.

Разбира се това не трябва да ви отчайва, защото имате истински Бог на "небесата", чиято цел/воля е да осигури всички с изобилен и вечен живот, понеже злото не дойде от истинската "Светлина" - Той никога не е спирал да работи за всеобщо спасение, макар и да не е бил напълно буден за мнозина (представете си само какво би станало с елементите ако Вседържителят спре да ги крепи в тяхната цялост, поради това че е напълно заспал? - просто всичко би се дезинтегрирало до основната си субстанция, от която е било направено - не само атомите, останалите елементарни частици и молекулите, но биха рухнали и животите ви).

Какво можем да направим за да подкрепим истинския Бог в борбата му с "тъмнината"? Можем поне да дадем гласовете си за Него - давали сме ги за управници на избори, защо да не ги дадем най-напред за Онзи, от Когото зависят животите ни до най-голяма степен?

[TrollFactory]

Ако вземем опорната точка, че нищо не може да се появи от нищото, тогава няма и как да е съществувал дух преди материята. Духовното е концепция, която се променя много пъти през хилядолетията, а в последните няколко се използва, за да обясни на слабите, защо са обречени да бъдат такива и, че това е резултат на божията промисъл, която се грижи за всички. Буржоазната класа има най-голяма полза от такива мантри, за да може да държи себе си на трона благодарение на простолюдието, което е във вечен плен на нищетата.

[Юнгинген]

С такъв проблем не би се заела теологичната мисъл, доколкото тя бива негативна, защото Бог не е нищо, но така, че той бива състояние, което е отвъд границата на съществуващото и несъществуващото, той няма как да бъде създаден, а духът е ясно следствие от Бога, тогава защо трябва да занимаем мисълта си с произхода на духа, когато той е част от Бога, който не е създаден, нито приведен в създание?
Ериугена, ирландски теолог, казва съвсем ясно "Бог не е", защото той, Господ, трансцендира съществуването.

По същия начин можем да отречем, че Бог е нематериален, както и, че е материален.
Той бива трансцендентен, Бог Отец, и иманентен, Бог Син, единствено можем да признаем, че той бива абсолютен в качеството си да бъде всичко, Отец, Син, Дух, и да не бъде нищо, да бъде Отец, Син и Дух поотделно.
Това е единствената позитивна мисъл, която можем да насочим към Бога, която да му отреди качество, което не е присъщо на земното, сиреч началото и края, привеждането и извеждането от съществуване, но така, че ние сами да не разберем какво е точно абсолютното, за да разберем, че не можем да познаваме Бога както е, защото, както посочих преди, "Бог не е".

Контрадикция няма, защото теологията може да смята света единствено за следствие от Господа, а той бива абсолютен, противоречивото е единствено, че тя, теологията, е в качеството си да приписва човешкото, само описателно дори, към Божественото, т.е. Господ е роден, човекът е създаден, неща, които биват логически неправилни, защото всяко такова следствие от тях води до аргумент, който е противен на вероучението - Щом Бог е роден, той е човек; Щом човек е създаден, той трябва да бъде създаден от нещо, както един съд от глина.

Нашият разсъдък е апофатичен в това, че може само да описва какво Господ не е, но не може да разбере, дори да загатне, какво е Той, следователно не може и да прозре в сътворението, защото то бива част от Господа, той, човекът, може само да каже какво сътворението не е, както аз направих - то не е като направата на съд от глина, следователно не е и противоречиво, че да има опорни точки.

[TrollFactory]

С такъв проблем не би се заела теологичната мисъл, доколкото тя бива негативна, защото Бог не е нищо, но така, че той бива състояние, което е отвъд границата на съществуващото и несъществуващото, той няма как да бъде създаден, а духът е ясно следствие от Бога, тогава защо трябва да занимаем мисълта си с произхода на духа, когато той е част от Бога, който не е създаден, нито приведен в създание?
Ериугена, ирландски теолог, казва съвсем ясно "Бог не е", защото той, Господ, трансцендира съществуването.

За по-малките читатели в темата нека започнем с обяснението какво е теология.
Тео = бог, а логия = логика.
Теологичната мисъл се занимава с всичко свързано с б(Б)ог и се опитва да дава логични обяснения доколкото можеш да наречеш логични такива, които няма как да се проверят с друго освен с играта на човеши език или лични откровения, от които няма как да се извади общовлиден аргумент. Тя се занимава и включително и с това, защо предпочитате да го наричате "той" или да се обръщате към това, което наричате така с "него" и прочее. Духът не може да бъде доказан, че съществува за разлика от умът, който е следствие от това, че материята е реализирала неговото гениално устройство, така че той да може да мисли (с други думи твоят мозък е усторйството, което създава ума). Кое е обаче устройството, което създава духа?

По същия начин можем да отречем, че Бог е нематериален, както и, че е материален.
Той бива трансцендентен, Бог Отец, и иманентен, Бог Син, единствено можем да признаем, че той бива абсолютен в качеството си да бъде всичко, Отец, Син, Дух, и да не бъде нищо, да бъде Отец, Син и Дух поотделно.
Това е единствената позитивна мисъл, която можем да насочим към Бога, която да му отреди качество, което не е присъщо на земното, сиреч началото и края, привеждането и извеждането от съществуване, но така, че ние сами да не разберем какво е точно абсолютното, за да разберем, че не можем да познаваме Бога както е, защото, както посочих преди, "Бог не е".

Трансцедентността е там, където може да те прати единствено въображението. А ако гледаме на въображението като на функция на ума, това би означавало, че тя пак почва от материята. За да имаш въображение, трябва да имаш и памет. А паметта отново е фунция, която може да има единствено материята. Да приема форми, да ги пази, да ги променя и така нататък. Материята твори с паметта на света и неговото въображение. Бог е излишен в този смисъл.

Контрадикция няма, защото теологията може да смята света единствено за следствие от Господа, а той бива абсолютен, противоречивото е единствено, че тя, теологията, е в качеството си да приписва човешкото, само описателно дори, към Божественото, т.е. Господ е роден, човекът е създаден, неща, които биват логически неправилни, защото всяко такова следствие от тях води до аргумент, който е противен на вероучението - Щом Бог е роден, той е човек; Щом човек е създаден, той трябва да бъде създаден от нещо, както един съд от глина.

По-добре е да превърнем б(Б)ог в епитет и да го използваме така: Например божественост. Всичко останало са неща, които влизат във вечни противоречия.

Нашият разсъдък е апофатичен в това, че може само да описва какво Господ не е, но не може да разбере, дори да загатне, какво е Той, следователно не може и да прозре в сътворението, защото то бива част от Господа, той, човекът, може само да каже какво сътворението не е, както аз направих - то не е като направата на съд от глина, следователно не е и противоречиво, че да има опорни точки.

Да, просто същността му е неопознаваема. И може би такава трябва да си остане и за всичко си има причина на този свят и тя не е обяснима (а и не би трябвало да бъде) чрез това, което наричаме бог, но може би не сме на такова еволюционно равнище все още, че изобщо да може да махнем б(Б)ог като аргумент в дискусиите свързани с приордата така както би трябвало да бъде.

[Юнгинген]

Грешиш, че теологията се занимава с логичното за Господ, въпреки че да, теологията може да бъде логична, вярата може да бъде приведена към аргументация, но не това е нейната апликация, тя трябва да бъде отвъд аргументативното, за да бъде над разумното изобщо. Вярата няма потребност да бъде рационализирана, когато тя служи за прескачането на рационалното.
Теология идва от теос и логос, които значат Бог и Слово, неслучайно в България тази дисциплина се нарича Богословие.

Аргументативното на вярата е, че тя бива изискана от човека, за да действа изобщо, но тази вяра не е задължително християнска, всички вършим каквото вършим чрез вярата, но това, което Бог изисква е да поставим Вярата у него.
Ако човек върши спрямо това, което вярва, то той или би бил послушен на Господ, или етичен, или верен на себе си, но защо тогава Господ би изпитвал човека?
Защото Бог изисква оная вяра, която единствено по силата на абсурда може да бъде рационализирана, както Аврам би бил просто убиец, убиец за всички хора и чудовище за себе си, ако не вярваше, че едновременно убивайки сина си, той ще го спаси завинаги и ще го има отново. Тук Аврам придобива Божествена осенка, защото за него може да се твърди, че е едновременно и убиец, и спасител.

Ако не се обръщахме към Господ за нравствена подкрепа, то това би значело, че сами бихме били убедени в своята правота и морал, чрез това, което наричаме етичното, но именно падежът на етичното е в телеологичното - всяко действие може да бъде възприето като необходимо за стигането на един край, но това действие може да се осъди само според края, а човешкото въображение, мозък и мисъл не могат да предсказват бъдещето.
Тоест, един войник може да бъде убеден по силата на общото, етичното, човешката горделивост, че той върши добро - той все пак отказва себе си, жертва се, с идеята, че общото е повече, сиреч, малко или много, той вярва като един християнин, но не в Бога, а в човека, ето там и се проваля неговото дело - защото историята изобилства от намерения и цели с грешна реализация, спрямо Бога, човекът винаги е грешен и както казах, не притежава този поглед във вечното, но илюзията на сегашното, крайното.

Ако Аврам действа според абсурда, то и човекът, който си мисли, че е етичен, поставя същата вяра във възможността това, което върши, утре да не бъде погрешно, това, за което се бори, утре да не му коства душата, и го прави активно всеки ден, но преди всичко - Той вярва, той не поставя вярата си у човека, той е човекът, той съставлява общото като едно, той има всичкия разум да действа така и това го изпълва с гордост, сиреч той не е абсурден, но смехотворен в това, че е слепец за собствената си неволя.
Аврам в едно действие печели целия свят и цялата вяра, не за общото, не за себе си, но отвъд тези категории на етичното и естетичното - той печели Божията любов.

Сега, ако бях ясен, то ще разберем какво качество има вярата пред етичното и естетичното, тоест, ако някой ми повярва, колкото може да се вярва на такова нещо, то той би дефинирал сам за себе си действието, независимо от Аврам или някой войник, но като такова изискващо вяра, вяра в правотата, но по-важно - качеството на вярата в Господ, което я отделя от вярата в себе си, естетичното, или вярата в общото, етичното.
Най-просто човек би разбрал, че дори правейки нещо, той е в схватка с идеята, че животът е безсмислен, когато всичко сочи, че той, животът, е - дали ще слуша музика за удоволствие, ще пълни стомаха си, или ще води война за страната си - той вярва, че това ще запълни бездната, която е той - удоволствието ще победи отегчението; идеалът ще победи неудовлетвореността от изкуствата, нуждата от смисъл;

Е, логически или не, дотук можем да аргументираме нуждата от вяра, натам вече трябва да действаме като Аврам, което е безкрайно трудно, затова и животът е безкрайно труден.

Това е за; Неопознаваемото, търсенето на причина и аргумента за Бог, а и природата също.

За Трансценденцията:
Тя няма как да бъде плод на въображението, защото тя е излизането от мисълта, която мисъл ако е качество на опита, е точно обратното на трансценденцията. Когато казвам, че Бог е трансцендентен, казвам, че е неопознаваем от мисълта, за нас, които мислим.
Дори Бог да беше измислен, неговата трансценденция не може да бъде помислена, сиреч този аргумент е безцелен защото въображаеми могат да бъдат само качества измислени за него, а не качеството да бъде невъображаем и без-качества, защото това просто ще го обезличи, а ние вярваме именно в неговата трансцендентност и не го правим спрямо опита, тоест, вярата ни не може да бъде измислена и преподадена, ако нещо не пробуди първо нуждата от нея, така както не можем да бъдем привлечени към Господа като нещо друго, освен като трансцендентна фигура.
Ние сме вярващи според нас самите, проблемът с привичката, институционализацията на вярата, е друго.

[npp]

Ако вземем опорната точка, че нищо не може да се появи от нищото, тогава няма и как да е съществувал дух преди материята. Духовното е концепция, която се променя много пъти през хилядолетията, а в последните няколко се използва, за да обясни на слабите, защо са обречени да бъдат такива и, че това е резултат на божията промисъл, която се грижи за всички. Буржоазната класа има най-голяма полза от такива мантри, за да може да държи себе си на трона благодарение на простолюдието, което е във вечен плен на нищетата.

Именно такава е концепцията типична за системата на духовното беззаконие - винаги (от грехопадението) е имало духовни "пирамиди", "фараони" и "роби". Бог извел израилтяните от древен египет, защото там те били в плен на голямо духовно робство, което им пречило да познаят и да служат на Онзи, Който наистина е истинският Бог - тогава египет бил световен център на еретизма и идолопклонството; всякакви магьосници, окултисти и езотерици се навъртали там за да демонстрират своите мистични учения и умения - концентрацията на сатанински сили била огромна. Идолопоклонство основано на окултизъм, това е типичната схема в това отношение, включително схемата, която работила в тогавашния египет, където израилтяните били научени не само да се кланят на "идоли", но и да си създават такива. "Идолът" е не само картинен или скулптурен образ на лъжливо божество/лъжлив дух (освен че може да бъде и амулет/талисман), но също и еретично учение/съзнание. Или както Св. Павел казва:

"дори и да има така наречени богове, било то на небето или на земята, (както и досега е имало разни богове и разни божии синове), истината е, че за всеки човек има само един единствен истински Бог, от Когото е всичко, и ние за Него, и един истински Христос, а именно Исус, чрез Когото е всичко, и ние чрез Него. Но това съзнание го нямаше във всички, и някои с еретично съзнание упражняваха религиозна вяра в служба на идол(и); и съвестта им (като) отслабваше по този начин (и) се оскверняваше."(1 Коринтяни 8:5-7)

Духовното робство, освен че се характеризира с наличието на неправедна духовна/религиозна система, която може да се окаже много по-разпространена и достъпна от праведната, може също и да бъде съпровождано от липса на благодат за праведно упражняване на вярата - при такива условия (каквито е имало в древен египет) човек може, не дай си Боже, просто почти да не намира воля и сили да упражнява вярата по праведен начин. Що се отнася до идолите, можем да си припомним представения в библейската книга Даниил случай с тримата пророци на истинския Бог във вавилон. Царят, Навуходоносор, имайки страх от Бог и боейки се от божествено наказание, заедно с мъдрите си съветници създал и издал цял указ за упражняване на религиозна вяра, понеже не искал да се върши духовно беззаконие в неговото царство. Указът съдържал религиозни заповеди, които не се харесали на тримата пророци, понеже не посочвали изрично или не подчертавали достатъчно ясно основните принципи за праведно упражняване на религиозна вяра, и те отказвали да ги следват, което станало известно на царя. И когато ги отвели да отговарят лично пред него, те казали: "в никакъв случай не можем да си позволим да вярваме в такива богове, нито в такъв образ.", да, "образът", който или, казано по друг начин, мъдростта, която едно такова вероучение представя, и "образът", който или, казано по друг начин, съзнанието, което човек би могъл да си създаде в своето "сърце" (Изход 20:8-11).

Тази концепция (представената от теб по-горе) е много типична за индуизма, който беше най-еретичната и идолопоклонническа религия на света - в нейното "ядро" са царете т.е. най-вече големите окултисти/езотерици, които упражняват йога, а в "периферията" са обикновените/простите идолопоклонници, които са лъгани, че се раждат и живеят на света само за да робуват на царете.

[npp]

С такъв проблем не би се заела теологичната мисъл, доколкото тя бива негативна, защото Бог не е нищо, но така, че той бива състояние, което е отвъд границата на съществуващото и несъществуващото, той няма как да бъде създаден, а духът е ясно следствие от Бога, тогава защо трябва да занимаем мисълта си с произхода на духа, когато той е част от Бога, който не е създаден, нито приведен в създание?
Ериугена, ирландски теолог, казва съвсем ясно "Бог не е", защото той, Господ, трансцендира съществуването.

По същия начин можем да отречем, че Бог е нематериален, както и, че е материален.
Той бива трансцендентен, Бог Отец, и иманентен, Бог Син, единствено можем да признаем, че той бива абсолютен в качеството си да бъде всичко, Отец, Син, Дух, и да не бъде нищо, да бъде Отец, Син и Дух поотделно.
Това е единствената позитивна мисъл, която можем да насочим към Бога, която да му отреди качество, което не е присъщо на земното, сиреч началото и края, привеждането и извеждането от съществуване, но така, че ние сами да не разберем какво е точно абсолютното, за да разберем, че не можем да познаваме Бога както е, защото, както посочих преди, "Бог не е".

Контрадикция няма, защото теологията може да смята света единствено за следствие от Господа, а той бива абсолютен, противоречивото е единствено, че тя, теологията, е в качеството си да приписва човешкото, само описателно дори, към Божественото, т.е. Господ е роден, човекът е създаден, неща, които биват логически неправилни, защото всяко такова следствие от тях води до аргумент, който е противен на вероучението - Щом Бог е роден, той е човек; Щом човек е създаден, той трябва да бъде създаден от нещо, както един съд от глина.

Нашият разсъдък е апофатичен в това, че може само да описва какво Господ не е, но не може да разбере, дори да загатне, какво е Той, следователно не може и да прозре в сътворението, защото то бива част от Господа, той, човекът, може само да каже какво сътворението не е, както аз направих - то не е като направата на съд от глина, следователно не е и противоречиво, че да има опорни точки.

Това е гледна точка типична за един абсолютен начинаещ във вярата или за света на еретизма, но не и за човек, който е упражнявал праведно вярата в истинския Господ Бог за достатъчно дълго време.

[TrollFactory]

Грешиш, че теологията се занимава с логичното за Господ, въпреки че да, теологията може да бъде логична, вярата може да бъде приведена към аргументация, но не това е нейната апликация, тя трябва да бъде отвъд аргументативното, за да бъде над разумното изобщо. Вярата няма потребност да бъде рационализирана, когато тя служи за прескачането на рационалното.
Теология идва от теос и логос, които значат Бог и Слово, неслучайно в България тази дисциплина се нарича Богословие.

С думите може да си играем колкото искаме и пак се стига до това, че става въпрос за логика на бога или божественото
Theology translates into English from the Greek theologia (θεολογία) which derived from Τheos (Θεός), meaning "God", and -logia (-λογία),[2][3] meaning "utterances, sayings, or oracles" (a word related to logos [λόγος], meaning "word, discourse, account, or reasoning") (източник: https://en.wikipedia.org/wiki/Theology)
Вярата също така е рационален метод. Най-просто казано, ако се чудиш как нещо става, но нямаш опита, за да го докажеш, тогава ти остава просто да вярваш, че то става по някакъв си начин и това ти е достатъчно като за момента. Така както за древните гърци е било рационално да вярват, че гръмотвеиците се пращат от Зевс.

Аргументативното на вярата е, че тя бива изискана от човека, за да действа изобщо, но тази вяра не е задължително християнска, всички вършим каквото вършим чрез вярата, но това, което Бог изисква е да поставим Вярата у него.
Ако човек върши спрямо това, което вярва, то той или би бил послушен на Господ, или етичен, или верен на себе си, но защо тогава Господ би изпитвал човека?
Защото Бог изисква оная вяра, която единствено по силата на абсурда може да бъде рационализирана, както Аврам би бил просто убиец, убиец за всички хора и чудовище за себе си, ако не вярваше, че едновременно убивайки сина си, той ще го спаси завинаги и ще го има отново. Тук Аврам придобива Божествена осенка, защото за него може да се твърди, че е едновременно и убиец, и спасител.

Авраам не е спасител! Той става убиец в момента, в който решава да убие сина си. Когато натиснеш спусъка докато си опрял дулото на пистолета си до челото на някого и в този момент той заяде и по този начин жертвата ти бъде спасена, това не те прави убиец , така ли?

Ако не се обръщахме към Господ за нравствена подкрепа, то това би значело, че сами бихме били убедени в своята правота и морал, чрез това, което наричаме етичното, но именно падежът на етичното е в телеологичното - всяко действие може да бъде възприето като необходимо за стигането на един край, но това действие може да се осъди само според края, а човешкото въображение, мозък и мисъл не могат да предсказват бъдещето.
Тоест, един войник може да бъде убеден по силата на общото, етичното, човешката горделивост, че той върши добро - той все пак отказва себе си, жертва се, с идеята, че общото е повече, сиреч, малко или много, той вярва като един християнин, но не в Бога, а в човека, ето там и се проваля неговото дело - защото историята изобилства от намерения и цели с грешна реализация, спрямо Бога, човекът винаги е грешен и както казах, не притежава този поглед във вечното, но илюзията на сегашното, крайното.

Бог не може да прави нищо за това да промени морала на човек, защото ако човек получаваше отплата за действията си в зависимост от това дали те са праведни или не, тогава хората щяха да се мотивират да са праведни единствено заради отплатата (вечен живот в рая и т.н.). Така се оказва, че в едно и също време праведните може да изпитват огромни нещастия, а неправедните могат да се радват и на най-хубавите блага както и обратното.

Ако Аврам действа според абсурда, то и човекът, който си мисли, че е етичен, поставя същата вяра във възможността това, което върши, утре да не бъде погрешно, това, за което се бори, утре да не му коства душата, и го прави активно всеки ден, но преди всичко - Той вярва, той не поставя вярата си у човека, той е човекът, той съставлява общото като едно, той има всичкия разум да действа така и това го изпълва с гордост, сиреч той не е абсурден, но смехотворен в това, че е слепец за собствената си неволя.
Аврам в едно действие печели целия свят и цялата вяра, не за общото, не за себе си, но отвъд тези категории на етичното и естетичното - той печели Божията любов.

Авраам е бил луд, а чрез Библията му се дават почести и слава (образът му е увековечен). Каква е тази божията любов, която, за да се печели, трябва да си послушал някакъв глас в главата си, който ти е казал да пожертваш невинен живот.

Сега, ако бях ясен, то ще разберем какво качество има вярата пред етичното и естетичното, тоест, ако някой ми повярва, колкото може да се вярва на такова нещо, то той би дефинирал сам за себе си действието, независимо от Аврам или някой войник, но като такова изискващо вяра, вяра в правотата, но по-важно - качеството на вярата в Господ, което я отделя от вярата в себе си, естетичното, или вярата в общото, етичното.
Най-просто човек би разбрал, че дори правейки нещо, той е в схватка с идеята, че животът е безсмислен, когато всичко сочи, че той, животът, е - дали ще слуша музика за удоволствие, ще пълни стомаха си, или ще води война за страната си - той вярва, че това ще запълни бездната, която е той - удоволствието ще победи отегчението; идеалът ще победи неудовлетвореността от изкуствата, нуждата от смисъл;

Вярата на един войник, който е на война, но някак си все още пази разсъдъка си е, че има надежда да се прибере жив при близките си.
Вярата на един войник, който е на война и вече е загубил разсъдъка си е например, че убивайки повече от страната на врага, независимо дали жертвите му са виновни или пък невинни деца и жени, ще си спечели повече божията любов, почести и слава...

Е, логически или не, дотук можем да аргументираме нуждата от вяра, натам вече трябва да действаме като Аврам, което е безкрайно трудно, затова и животът е безкрайно труден.

А колкото до Авраам, той е луд или дори може би обладан, ако може да се изразя в стила на колегата npp, но това вече го казах по-горе.

Това е за; Неопознаваемото, търсенето на причина и аргумента за Бог, а и природата също.

Може би прочетох от написаното от теб всичко друго, но не и именно това по същество защо да смятаме, че има бог, нито каква обективната причина за и аргумента за това.

За Трансценденцията:
Тя няма как да бъде плод на въображението, защото тя е излизането от мисълта, която мисъл ако е качество на опита, е точно обратното на трансценденцията. Когато казвам, че Бог е трансцендентен, казвам, че е неопознаваем от мисълта, за нас, които мислим.
Дори Бог да беше измислен, неговата трансценденция не може да бъде помислена, сиреч този аргумент е безцелен защото въображаеми могат да бъдат само качества измислени за него, а не качеството да бъде невъображаем и без-качества, защото това просто ще го обезличи, а ние вярваме именно в неговата трансцендентност и не го правим спрямо опита, тоест, вярата ни не може да бъде измислена и преподадена, ако нещо не пробуди първо нуждата от нея, така както не можем да бъдем привлечени към Господа като нещо друго, освен като трансцендентна фигура.
Ние сме вярващи според нас самите, проблемът с привичката, институционализацията на вярата, е друго.

Това, което имах предвид под фантазията е, че случващото се в нея не подлежи на физическите закони и реално то не съществува но въпреки това все пак се случва в нечия глава. Трансцедентността е най-общо характеристика за нещо, което се твърди, че съществува, но съществувайки по такъв начин, че да не може да се види или усети. В същото време Бог, според християнското разбиране, за което ти говориш е и иманентен, което влиза в противоречие с трансцедентния характер на божествената същност. Тоест да, бог е и не е, в едно и също време и дори и "извън" времето и физическото пространство. И така от тук насетне с такава дефиниция на тази категория или същество фантазията е свободна да си играе колкото си поиска докато го описва...

[Юнгинген]

Както казах, всичко изисква вяра, защото нищо не е абсолютно логично и доказуемо, обективната истина няма отношение към това, което не кара, но позволява да се върши. Това е въпрос до убеждение, което подсказва, че човек живее убеден въпреки, че той няма абсолютна причина за това - животът е обективно безхарактерен, а субективно безсмислен, сиреч се иска вяра, убеждение, за да бъдеш изобщо, ако сведеш всичко до разума. Войникът има вяра, че ще се прибере, но ной не е такъв защото иска да си седи у дома, но действа, бива убиец вярвайки, че е за неговото и общото добро, иначе би избягал, а и това не е рядко за човека. Казвам, че аргументът за това да водиш война е равносилен с този да вярваш в писанието, защото и двете са нелогични приведени към безсмислието на света, защо му е жена, при която да се върне, ако не Вярва, че тази жена е неговият смисъл, но който смисъл е по-нисш от общия - на нацията и т.н.

[Юнгинген]

Разпокъсано, но съм зает точно сега. Причината да вярваш в Бог не твърдя, че е обективна, но с най-огромна сила на убеждение, защото, поне аз така разсъждавам, всичко друго е обречено на провал и трагизъм, дотолкова, че не остава друго освен Бог, което пък Камю нарича философско самоубийство.

[TrollFactory]

Именно такава е концепцията типична за системата на духовното беззаконие - винаги (от грехопадението) е имало духовни "пирамиди", "фараони" и "роби". Бог извел израилтяните от древен египет, защото там те били в плен на голямо духовно робство, което им пречило да познаят и да служат на Онзи, Който наистина е истинският Бог - тогава египет бил световен център на еретизма и идолопклонството; всякакви магьосници, окултисти и езотерици се навъртали там за да демонстрират своите мистични учения и умения - концентрацията на сатанински сили била огромна.

Какви са били силите, които са владеели и защо днес вече няма нищо фантастично?

Идолопоклонство основано на окултизъм, това е типичната схема в това отношение, включително схемата, която работила в тогавашния египет, където израилтяните били научени не само да се кланят на "идоли", но и да си създават такива. "Идолът" е не само картинен или скулптурен образ на лъжливо божество/лъжлив дух (освен че може да бъде и амулет/талисман), но също и еретично учение/съзнание.

Ако едно учение е еретично от гледна точка на християнството, но пък основният му принцип е да не нараняваш другите и себе си и той се спазва ефективно, тогава прави ли го това лошо учение? Нима в крайна сметка това не е най-важното: да бъдеш добър човек и да не нараняваш себе си и другите?

Тази концепция (представената от теб по-горе) е много типична за индуизма, който беше най-еретичната и идолопоклонническа религия на света - в нейното "ядро" са царете т.е. най-вече големите окултисти/езотерици, които упражняват йога, а в "периферията" са обикновените/простите идолопоклонници, които са лъгани, че се раждат и живеят на света само за да робуват на царете.

Всяка религия учи на подчинение, а според християнската догматика властта в една държава е винаги дадена от самия бог и народът няма право да негодува срещу нея. Дори и да смяташ, че не си идолопоклонник, ти имаш идоли. Исус е пример за идол. Образът му е възхваляван, възпят и почитан. Същото е и с бог. Образът на божеството винаги е почитан, възпяван, прославян... Почитта към бог е почит към царя на царете. Върховния властодържател, последната инстанция. Справедливия дори, когато е несправедлив (от човешка гледна точка), всезнаещия, прав дори, когато не е прав (от човешка гледна точка). В опита си да нямаш идол, ти си изграждаш собствена представа, образ, който идеализираш.

[BlacklaslalNigga]

Вяра, вяра, вяра...
Аз (мога да) си вярвам, че бог не съществува. Аз (мога да) си вярвам, че бог съществува. Аз вярвам, че бог не съществува. Аз вярвам, че бог съществува.
Докато си събирах мислите, направих грешка. Обаче тази грешка, реших да я продължа, защото само една сричка в главното изречение, променя, като цяло мисълта, която се изказва. "Аз си вярвам'' - "Aз вярвам''.
Аз -си- вярвам, аз-вярвам. Не знам дали има ум, достатъчно ловък, за да улови, какво точно се опитвам да напиша. В единия случай, аз на себе си си вярвам, че..... В другия, аз вярвам, че.... без да имам нужда да си вярвам на себе си, че нещо го вярвам, а веднага го заявяам, че вярвам.
Но защо ми е на първо място, на мен самия да пиша, че аз на себе си си вярвам. Ето тази лека нотка раздвоение, която се наблюдава в изречението ме кара да се замислям. Все едно Аз, се отчитам на Себе си, че Аз наистина вярвам в блабла.

Обаче дори и да открия, защо го има това раздвоение, може би вече се досещам защо. Аз ще се стремя към отговора, т.е. към Знанието, а не към Вярата. Аз мога да вярвам, че синият мотор, е бял. Фактът, обаче гласи, че моторът е син. Въпреки това, аз мога да живея с идеята и вярата за белия мотор, без да е възможно някой да ме убеди в другото. Съответно, Вярата не оставя същата сигурна основа, както Знанието.
А темата за 'сигурността', не е за тук. Макар, че доста индивиди точно това търсят в мистериозната "личност" Бог/Господ. Бихме могли да кажем, че е релеванта, отчасти, за тази тема.

[Юнгинген]

Какво общо има цветът със значението на живота? Вяра се иска в това, което не можеш да предвидиш, а обективното знание е безразлично към смисъла на живота. Основата на синьото е, че е синьо, а нататък?

[npp]

Какви са били силите, които са владеели и защо днес вече няма нищо фантастично?

По-правилната дума е свръхестествено, а също и необичайно - фантастично по-скоро е изживяването при първото гледане на някой филм от рода на междузвездни войни. Не че в наши дни не са се случвали такива неща на света, но не всеки най-малкото е потърсил за да намери или (не всеки) се е натъкнал на такова явление. Всъщност не е препоръчително за никого да търси чудесата и знаменията на сатанинското царство, защото те по принцип са придружавани от действието на "магнетична" сила, която (действува за да) прави "зрителите" да харесват или одобряват системите на сатанинското царство - обикновено е имало появата на удивление или възхищение на основата на страх (в такива човеци), например страх от способностите на онези, които правят магиите/свръхестествените чудеса. Истината е, че истинският Бог винаги се е опитвал да възпира сатанинското царство в това отношение, защото механизмът на неговите сили и чудеса би могъл да привлече доста хора на страната на сатанинското царство (понеже и някак си същинската борба е между духовно и духовно, тъй като и истинският Бог е Дух и Неговото Царство в основата си е духовно, но и лукавият е дух и неговото царство също е духовно в основата си).

Ако едно учение е еретично от гледна точка на християнството, но пък основният му принцип е да не нараняваш другите и себе си и той се спазва ефективно, тогава прави ли го това лошо учение? Нима в крайна сметка това не е най-важното: да бъдеш добър човек и да не нараняваш себе си и другите?

Да, поне на теория е така, че ако едно учение наистина не прави своите последователи да причиняват зло на своя ближен(съгражданин или съжител), а също и да вредят на себе си, то не би трябвало да е лошо, и дори е редно да се освещава. Но имаше и скрито зло, което на пръв поглед не е изглеждало да е нещо лошо. Това беше най-вече неправдата в духовната/религиозната дейност - дори беше достатъчно духовният/религиозният човек да допусне друг бог или дух (различен от Истинския) да го ръководи за да се яви негативно последствие за него и дори за друг човек. И даже истината е, че духовното беззаконие винаги е било причината и източникът на всички други злини, беззакония и неправди на света (с други думи, злото на злините, беззаконието на беззаконията, неправдата на неправдите, суетата на суетите и причината на причините).

"чрез един тип човек(-ци) грехът влезе в света, и чрез греха смъртта, и по тоя начин смъртта засегна мнозина, понеже се оказаха обзети от явлението на тъмнината, (защото и преди появата на закона грехът го имаше на вселената, грях, обаче, не се вменява там където няма духовно беззаконие); при все това от Адама до Моисея смъртта царуваше и над ония, които не бяха съгрешили според престъплението на Адам"(Римляни 5:12-14)

"Законът" в лицето на човешката духовност/религиозност, която от една страна може да бъде праведна, но от друга — се е оказвала неправедна/нечестива.

Всяка религия учи на подчинение, а според християнската догматика властта в една държава е винаги дадена от самия бог и народът няма право да негодува срещу нея. Дори и да смяташ, че не си идолопоклонник, ти имаш идоли. Исус е пример за идол. Образът му е възхваляван, възпят и почитан. Същото е и с бог. Образът на божеството винаги е почитан, възпяван, прославян... Почитта към бог е почит към царя на царете. Върховния властодържател, последната инстанция. Справедливия дори, когато е несправедлив (от човешка гледна точка), всезнаещия, прав дори, когато не е прав (от човешка гледна точка). В опита си да нямаш идол, ти си изграждаш собствена представа, образ, който идеализираш.

Някак си, макар и поне от една гледна точка твоите убеждения и критики тук да са основателни, няма как хулейки Онзи, Който наистина е истинският Господ Бог (понеже винаги е имало и Истински, ако и да е имало множество други/лъжливи) да прокопсаме (повече отколкото иначе или дори въобще като цяло). Истината за този свят е, че ако нямаше истински Светии, които да освещават човечеството, то отдавна щеше да загине, понеже "грехът" и "смъртта" щяха да го обземат до степен на пълно унищожение. Така че, както винаги е имало, така и сега все още има нужда от истински вярващи, които да работят за победа над проявлението на "тъмнината".

[npp]

Вяра, вяра, вяра...
Аз (мога да) си вярвам, че бог не съществува. Аз (мога да) си вярвам, че бог съществува. Аз вярвам, че бог не съществува. Аз вярвам, че бог съществува.
Докато си събирах мислите, направих грешка. Обаче тази грешка, реших да я продължа, защото само една сричка в главното изречение, променя, като цяло мисълта, която се изказва. "Аз си вярвам'' - "Aз вярвам''.
Аз -си- вярвам, аз-вярвам. Не знам дали има ум, достатъчно ловък, за да улови, какво точно се опитвам да напиша. В единия случай, аз на себе си си вярвам, че..... В другия, аз вярвам, че.... без да имам нужда да си вярвам на себе си, че нещо го вярвам, а веднага го заявяам, че вярвам.
Но защо ми е на първо място, на мен самия да пиша, че аз на себе си си вярвам. Ето тази лека нотка раздвоение, която се наблюдава в изречението ме кара да се замислям. Все едно Аз, се отчитам на Себе си, че Аз наистина вярвам в блабла.

Обаче дори и да открия, защо го има това раздвоение, може би вече се досещам защо. Аз ще се стремя към отговора, т.е. към Знанието, а не към Вярата. Аз мога да вярвам, че синият мотор, е бял. Фактът, обаче гласи, че моторът е син. Въпреки това, аз мога да живея с идеята и вярата за белия мотор, без да е възможно някой да ме убеди в другото. Съответно, Вярата не оставя същата сигурна основа, както Знанието.
А темата за 'сигурността', не е за тук. Макар, че доста индивиди точно това търсят в мистериозната "личност" Бог/Господ. Бихме могли да кажем, че е релеванта, отчасти, за тази тема.

Вярата също е познавателно средство, макар и, освен че може да познае истинският Бог и Неговата правда, с нея човек да е могъл да се превърне в духовен работник на лукавия. Така че вярата е средство, но друг е въпросът дали всеки я упражнява по правилния начин за да може чрез нея да достигне до познаване на Истината - както хора са се занимавали с наука и са ставали учени, така и хора са упражнявали вяра в Бога и са постигали добри резултати, каквито учени не са постигали. Например, имало е вярващи, които са изцелявали болни от всякакви болести само с вяра и молитва, което учени не са постигали чрез своята наука.

Ако досега не си упражнявал праведно вяра в Онзи, Който наистина е истинският Бог за достатъчно дълго време, не е никак за учудване, че (на теб) вярата ти се вижда суетна. Но и не мога да гарантирам, че на всеки човек ще му се отдаде да постигне добрите резултати, които са постигали истинските Исусови ученици, ако повярва - това само Бог може да гарантира, понеже на този свят имаше милиони духовни/религиозни човеци, които не успяваха да постигнат такива резултати дори и след години упражняване на религиозна вяра.

[npp]

Продължавам темата от предишния пост.

Важно за вярващия е да разбира какво се крие в основата на еретизма - разбира се, не за да съди/осъжда някое одушевено създание/някоя душа, но за да остане верен на Онзи, Който наистина е истинският Господ Бог. Както пояснихме и преди, обикновено акцентът при еретичните учения пада главно или повече върху неща различни от всеобщото спасение в истинския Господ Бог. Например изповядването на космологични вярвания, според които природата на върховния(истинския) Бог е двуезична т.е. и добра, и зла - например, може да се говори за висша и нисша природа на върховния Бог - според такова едно учение един и същи/един единствен върховен Бог на боговете е добър от една страна, а от друга — зъл, и е подчинен на своята природа и не може да се усъвършенствува в доброто, така щото да се покае напълно и перманентно от своето зло в близък план. Друг съмнителен елемент е наличието на убеждения за зверска манипулация и експлоатация на душите, понеже Онзи, Който наистина е истинският Бог е системен Администратор и Осигурител на изобилен и вечен живот за душите в безкрайната вселена, но досега е имало/имаше вероучения, според които върховният(истинският) Бог е (ужким) преди всичко върховен наслаждаващ се т.е. потребител на живота, за когото най-важно е да се наслаждава на своята двуезична природа, като манипулира и експлоатира зверски душите, играейки си с тях по начин подобен на онзи, когато хлапе играе на видео игри постъпвайки по негативен начин с героите в тях, без да изпитва/проявява пълна жалостивост към тях. Или пък се акцентира на егоистични/себелюбиви, користни или безотговорни спрямо другите (души) печалби/изгоди - например т.нар. "себереализация" или "себепознание", при които религиозният поклонник се стреми към себеспасение без да работи или поне допринася за истинско спасение на всички в истинския Бог (това са също и други неща терминологизирани с думи имащи за представки себе-, само- или др. под.). Именно такива неща трябва да взема/има предвид вярващият когато преценя духовните неща в процеса на упражняване на вяра(та)!