Честно казано съм чувала от една от най-близките ми приятелки точно това, че не допускам хора до себе си. Не смятам, че е така, имам много приятели, е да, не знаят всичко за мен, но то аз не се познавам и разбирам напълно, камо ли някой друг. Просто не казвам всяка втора мисъл, която ми мине през главата. Преди да говоря мисля много и може би това ми е проблема от няколко години, защото премислям всяко действие по сто пъти. Просто мисля, че хората не са устроени по начин, да приемат насериозно проблемите на другите и не смятам, че някой би ми изслушал докрай "сериозните житейски проблеми" и да тръгне да дава мнение. Вярвам на приетелите си и знам, че им пука за мен, но не мисля, че някой ще се опита наистина да ме разбере и помогне.