Цитирай Първоначално написано от Blab Виж мнението
липсва ми и мисля да замина далеч.
блазе ти за възможността. при мен не се очертава нищо такова, затова ще продължавам да си ближа раните на място, където дори лъжицата за кафе ми напомня за него. нека да споменем и факта, че онзи ден вместо блажена следобедна дрямка, имах кошмар с него и една девойка, щеше да става татко. абсолютен цирк.
той е... той е възможно най-лъжливото, егоистично, себично, безсърдечно, неблагодарно и незаслужаващо ме същество на тая планета и все пак, отстрани ми е лесно да говоря. удрям по една молитва за благодарност на лягане и на ставане, че сме заети по различно време на деня, че посещаваме различни заведения и че нямаме чак толкова много общи познати, та не го засичам никъде, че... не се знам какви ще ги свърша в такъв случай. дали ще го спукам от бой, или ще му се метна на врата; как ще реагирам, ако е с някоя девойка, която се е шмугнала скорострелно на мястото ми? ще реагирам ли въобще?
и все пак, с него преживях едни от най-хубавите си моменти. с него разбрах, че съм се заблуждавала преди и че единствено това с него е истинско; обичах го - нескопосано, тромаво, некадърно и грубо - скапах нещата, както само аз умея, обаче го обичах. имам толкова много въпроси, толкова много неясности, толкова много многоточия, а няма кой да ми даде отговор.
боли ме. много ме боли, че го няма. липсва ми всеки ден, поне по минута, колкото и да си зает, все се случва 1 минута да останеш насаме със себе си, пък било то и преди сън. липсва ми, когато се случи нещо малко и забавно, а го няма да го споделя с него; липсва ми да ме мотивира, казвайки ми, че съм най-добрата и ще ги "смачкам", липсва ми и да ми се кара всеки път, когато се задоволя с по-малко, отколкото заслужавам, липсва ми дори и наставническият тон и онова "вгледай се в себе си, не може всички да са ти виновни", когато се скарам с приятелите/семейството ми; липсва ми тъпата му усмивка, докато ме щипе за носа, както и начина, по който ме хващаше за брадичката преди да ме целуне; липсва ми начинът, по който ме хващаше за ръката, липсват ми среднощните разходки под уличните лампи, липсват ми моментите, когато пиех кафе и тъпчех бисквити на поразия без да ми дреме, че прекалявам, защото в същият този момент той ме е гушнал и ми казва, че съм прекрасна. липсва ми повече от всичко на света, но ми липсва и онази част от мен, която бях загубила, когато нещата помежду ни взеха да се влошават. отново си възвърнах достойнството, гордостта, спокойствието, честта... не знам дали съм си самодостатъчна, или просто вече дотолкова свикнах със самотата, че дори взе да ми харесва, обаче не мога да заложа себе си на карта за една любов. и то крайно несигурна, нежелана и май отдавна изчерпана любов. той не ми е показал с нищо, че ме иска обратно. че ме обича. че помни. че усеща липса. не помни нищо, не показва капчица емоция.
а когато някой те обича искрено и му липсваш, се опитва да бъде/остане част от живота ти, нали?