...мисли.
Няма да ви карам да ми четете романите, нито ще искам съвети или нещо подобно. Просто имам нужда да събера мислите си на едно място. Нямам нищо против и да ми осерете темата, ако искате.
Спомен. Някак далечен и в същото време...ясен. 13 март 2011, неделя. Най-ужасната неделя някога. Предната вечер бях легнала късно и се събудих в 2 на обяд. Още със събуждането баща ми влезна в стаята с думите "Не искам да плачеш, тате. Дядо ти почина". Това бе първият път през живота ми, в който съм плакала с глас..С цяло гърло. Днешната случка..Всъщност две случки ме накараха да си припомня за тази неделя. Две катастрофи в нашия клас в един ден. В един момент говориш с приятели, веселиш се, смееш се като дебил...А в следващия разбираш, че баба ти е катастрофирала тежко и трябва веднага да тръгваш към болницата. Извърнах глава и я видях как плаче. "Ками, успокой се, всичко ще е наред. Трябва да хвана такси към болницата. Ками, само се успокой. Искаш ли да дойда с теб? Не, аз ще се оправя. Само ми извикай такси, моля те. Не, ще дойда с теб. [крясък]Не, няма.[/крясък] Добре, няма. Само се успокой". В момента, в който я изпратих, извадих телефона и набрах всеки, за който се сетих. Чух се с майка ми, с брат ми, с баща ми, с леля ми...Оставих него за накрая. Знаех, че разговорът ни ще е дълъг. Даваше свободно. Изчаках около 20 секунди и просто затворих. "Сигурно не е чул телефона." 2 минути по-късно опитах пак. 'Процедурата' се повтори още около 3-4 пъти. Побърках се от притеснение. Разревах се. Хленчих на рамото на най-добрия си приятел около 2-3 минути, но той бързаше...Звъннах му отново. Този път вдигна. Камък ми падна от сърцето. 20 минутен разговор с любимото човече ми оправи настроението горе-долу. И после втори срив.
Около 2 часа по-късно бях в автобуса. Обичам този един час-навън е студено, а аз седя на топло и гледам мантинелата, обладана от собствените си мисли. 6 декември, Никулден. Остава само една седмица до 100-годишнината на прадядо. И на него не му е лесно. Да гледаш как децата ти едно по едно си отиват и ти няма какво да направиш. Преходност. Всичко е прехедно. ВСИЧКО.
Сещам се за темата "Смисъла на живота". Някои го търсят, други са го намерили, а трети...Трети просто живуркат. Като се замисля май съм от третите. Жалко, но факт.
Мда...Много ми се събра тая вечер. Смятам да поприключвам...Утре пак.