Убих котка май?

[defender]

Но ако си да речем с някой от роднините, към които нямам абсолютно никакво отношение, тогава да, не бих реагирал.

Бездействието понякога се тълкува като съучастие в престъплението, може да отидеш в затвора, оле.

[DoctorSatan666]

Бездействието понякога се тълкува като съучастие в престъплението, може да отидеш в затвора, оле.

Ми в такъв случай ще му помогна да се отърве от трупа и уликите. За едната братовчедка може и с посягането да помогна, хехехе

[DoctorSatan666]

Получих следното съобщение, на което не мога да отговоря понеже потребителката има някакъв лимит на съобщенията, затова ще отговоря тук.

Позволих си да прочета цялата тема за убийството на котката и дискусията ви с другите. И ми стана доста любопитно точно това изказване:

Не, не е срещу теорията ми, но е изцяло срещу подхода ми. Първо защото аз нямам ценности, нито съзнателно приети (каквото и да значи това), нито такива вследствие на рационализация, каквито са тези на всеки, който би тръгнал да ме "наказва", защото не му харесвали моите. Иначе да, нямам проблем с това някой да иска да ми откъсне главата - нямам проблем и с това каква е мотивацията му, съзнателна или несъзнателна, не го осъждам.

Стана ми доста интересно изказването ви за ценностите. Как така нямате ценности? Като за начало дефинирайте ценност, според вас?

Ценност е свойство, което умът придава на предмети, явления и характеристики, на базата на някакъв критерий - примерно добро/зло, полезно/вредно, необходимо/излишно и т.н. Оттук произхождат и двете основни групи практически и чисто субективни. Пример за чисто практически е - искаш да нарежеш хляб, за което ти трябва нож. Ножът в случая има ценност на необходим - естествено тая ценност е контекстуална, тоест в момента в който спреш да искаш да нарежеш хляб, ножа спира да бъде необходим, следователно спира да бъде ценнен. Тия ценности няма да ги коментирам, защото са доста тривиални и нямат характера на постоянни и общовалидни, както субективните.
Причината да нямам субективни ценности, е че просто не вярвам в техните оценъчни критерии, не вярвам в добро/зло, истина/неистина, красиво/грозно, позволено/забранено - тия понятия за мен са едно празни форми, които имат 2 измерения - първото е измерението на езика, което е общо за всички, но второто всеки запълва тая празна форма със свои си неща - емоционални пълнежи, игри на отношения и роли и т.н. Както и да е, важното е че тези понятия са крайно субективни, по пък претендират за общо валидност, и освен това претендират, че се съдържат непосредствено в предметите, които оценяват. Или казано по-просто, не вярвам че нещата са сами по себе си добри/лоши, красиви/грозни и т.н. Не, това което прави нещата такива, е само свойството на ума да запълва както му е удобно нещата от видимия свят. Оттук следва че всички ценности и техните оценъчни критерий са релативни и подлежат на преоценка. Дори и практическите ценности, които са очевидни, до известна степен са субективни - все пак контекста не го създава природата, а човека. Ако си леко чалнат и смяташ че ти трябва резачка за да нарежеш хляб, а не нож, то изведнъж резачката става необходима и ценна.
В крайна сметка излиза че нищо няма стойност само по себе си, а тя се привнася от някой. И същия този някой му е изгодно да твърди че нещото има вътрешно присъща стойност, така че да може да играе вечната игра на искане и постигане. Това е характерно за еговия човек, понеже по силата на същите оценъчни критерии, неговите родители, приятели, общество са съдили за него, и с тях той съди за себе си. А това че са масови, затвърждава илюзията че са истински. Всъщност те са просто функция на езика, но езика е инструмент, които има лошия страничен ефект да оформя своя ползвател преди да е станало твърде късно за промяна. Това което се получава на практика е, че еговия човек винаги е във вътрешен конфликт, защото винаги е разделен на 2 части - тази която обкръжението му смята че е правилна, полезна, истинска и т.н. и другата, която е лоша, вредна и т.н. Само че, след като е извършено това деление, лошата, вредната страна не изчезва - тя просто се подтиска и изтласква в несъзнанието - и в крайна сметка получаваш хора, които никога не са достатъчно добри, полезни, истински и затова търсят да компенсират тази липса. И това е всъщност основата на социалния човек и социалната динамика - след разделението, човекът интинктивно се опитва да се събере, да бъде отново цял и пълен - да бъде отново индивид (от латински индивидуум - неделим). И понеже тия ценности не му позволяват, той компенсира липсата в своите мечти, изживявания и онези други провления на егото. Социалната динамика е точно това - хора обменят своите "липсващи парчета" в стремежа си да бъдат отново цялостни. Същата работа е и с различните религии, идеологии и доктрини. Естествено цялата работа е обречена поначало, и те никога не могат да достигнат вътрешен катарзис с това ниво на съзнание. Затова и друго ниво на съзнание е необходимо - психаделиците вършат чудесна работа, дори и едната проста марихуана, ако се използва правилно. Пътуването в чужди страни също . Общото между двете е че те дърпат, разтягат и стопяват границите на линеарните ценности в твоята култура. Осъзнаваш че ценностите, с които описваш света не са твои, ти само ги ползваш наготово - те са продукт на географска област, на определена култура, на двойка родители, но все пак те са просто гледна точка, не по различна от тази на която и да е друга култура.

Надявам се това да е достатъчен отговор.
ПП: Сега попаднах и на това, мисля че е релевантно в случая https://www.youtube.com/watch?v=SFQm4nW_wSY

[Smrazqvashta]

Това с лимита на съобщенията трябва вече да е оправено.

Надявам се това да е достатъчен отговор.

Ще отговоря по-късно, защото сега нямам физическата възможност.

[Smrazqvashta]

Надявам се това да е достатъчен отговор.

Да не вярвате в нещо и да нямате ценности са две коренно различни състояния, според мен. Едното от които аз изключвам, като възможно.
Твърдо подкрепям идеята относно добро/зло, красиво/грозно и прочие, поради причината, че също съм на мнение, че са празно наложени от обществото в продължения на години. Това, че едно общество налага нещо, като грешно или правилно и автоматично го превръща в такова не означава, че то наистина е. Примери много, не мисля, че има нужда от тях дори.
Всеки един от нас може да го определи по различен начин, поради абстракцията от човешки ценности. Тук разбира се не визирам човечетата със слаба индивидуална личностна ценностна система, които сячешки засмукват това, което им се налага от обществото, превръщайки го в своя ценност.
Точно индивидуалната ценност на всеки от нас, независимо дали тя конкретизира правилното, неправилното или изключва и двете е водеща.
Не става на въпрос за това, което се привнася от обществото, закона и т.н. Ако реално при вас несъществува субективна ценност, то как тогава бихме определили антиподността в мненията ни? Не говорим ли точно за ценността на Едно съзнание и ценността на Друго съзнание? Ако това, което надълго и нашироко ни обяснявахте до сега за вас /за затвора, безстрашието, самоосъзнаването, семейството и т.н./ не е ценност, то какво е? Знание? Мнение? Характер? Не се ли изграждат те на база ценностната система?
Един ислямист смята, че ислямът ръководи личният му живот. Пешо Секирата мисли, че единствено той ръководи личният си живот. Но, ако трети не приема нито едното, като истинно, както вие не приемате красиво-грозно /примерно/ това значи, че няма ценности, така ли?
Самият факт, че не конкретизирате нещо с общоприетите дефиниции за мен е вид ценност, макар и антиподна на ценностите на повечето „стандартни“ човечета. Дори непризнаването на нещо е вид ценност. Ценността не се определя само с това да наречеш едно нещо, като правилно или не, грозно или не. Този разговор, примерно не е просто „сблъсък“ между две различни мнения, два различни човека, това е "сблъсък" между две различни ценностни системи.

[DoctorSatan666]

Да не вярвате в нещо и да нямате ценности са две коренно различни състояния, според мен. Едното от които аз изключвам, като възможно.

Не, всъщност не само че са коренно различни състояния, ами едното изобщо не е състояние. Но имат отношение - едното изисква другото. Ценностите изискват вяра. Ще използвам следната аналогия - Ако си художник и ако нямаш бои, да нямаш бои и да не си художник не са едно и също нали? Тоест това което искам да кажа е, че ти в момента на оценяване на каквото и да е, вече имаш допусната по дефолт представа за това какво е ценно и тази ценност може да бъде временна и постоянна , но винаги е съобразена с някакъв контекст било то изцяло практически, изцяло субективен или от всичко между тях. Винаги има контекст и той е само един - иначе няма как да направиш оценка на каквото и да е. И това е момента на вярата. Практическия контекст придава една илюзорност на цялата картина с оценяването, понеже ние все пак сме живи същества - за животните също може да се каже че имат оценъчни способности, и то изцяло практически, но е абсурно да се твърди че животните имат вяра, или че предполагат че нещо е ценно, преди да го оценят. Те нямат ценности, понеже нямат език и понятия, а привидната им оценъчна способност е изцяло на база сетивна стимулация. Това е просто естествен прицип на еволюцията, просто унаследяване на генетична информация, която пряко или косвено спомага за адаптацията.Та оттам се пренася и в хората, но с появата на мислещата част, нещата някакси доста се объркват особенно ако подходим с постановките на субект-обектното отношение. Понеже практическия и субективния контекст дефакто се съдържат само в субекта,понеже само субекта има способноста да осъзнае какъвто и да е контекст, така се получава една странна мешаница в която не можем да разберем дали, как и докъде субективния надхвърля практическия при формирането на една кохерентна ценностна система. И какво прави масовия човек в случая - вярва. Изцяло мислещия човек ще подходи с релативизъм във всеки случай, което му позволява да прескача от контекст в контекст, без да използва непременно един, в който вярва че оценъчния му критерий е валиден. Та,във връзка с аналогията - аз не съм художник, които рисува картина и себе си в нея и казва че тя е адекватно отражение на нещо реално, аз просто си боядисвам верандата . Но не можеш да кажеш че използването на бои ме прави художник, по същия начин както не можеш да кажеш че използването на оценки в чисто практически контекст ме прави оценяващ във всеки контекст, а оттам и вярващ. Понеже ако в практическия контекст има обективна естествена необходимост, то субективния изисква серия от допускания а оттам и вяра за да оценяваш.
Ще адресирам други части на поста ти по-късно.