Има ли случайни неща?

[DoctorSatan666]

душата стои в космоса, нещо като вселена, абе ако щеш отвъдно го наречи, душата си седи в другото си измерение, докато не реши да се впусне в играта на живота.

Живота е филм. Филм за земята, за нашето измерение. И всички ние сме роли. Телата ни са костюми. Душите ни са подложени на скрита камера

бъдещето е предопределено, макар и не съвсем

живота ще се повтаря и повтаря, докато нашето Земно Аз не стане на едно ниво с Висшето ни Аз. От там нататък отиваме някъде, в друго измерение предполагам, но още не съм стигнал до там, че да ви кажа.

Това което си написал е просто некохерентен миш-маш от платонизъм, диалектически детерминизъм и повърхностни метафори. Тая постановка е всъщност доста стара, и макар сега да се дегизира с по-модерни и дори научни елементи, въпреки това си остава сравнително проста и без особенна дълбочина, особенно сравнена с други модели, където се залага на комплексност, а не на монотеистични архетипи за душа, господ, божествен план и подобни други feel-good-about-myself тип простотии.
Но естествено това не е важно, важното е че ТИ знаеш истината. Уау, уау, чакай малко сега.... ИСКАШ ДА МИ КАЖЕШ ЧЕ ЗНАЕШ ИСТИНАТА? Това е изумително! За първи път виждам човек, който казва че знае истината! Някой трябва да ти даде нобелова награда за такова радикално допускане. Брилянтно!

[defender]

особенно сравнена с други модели, където се залага на комплексност, а не на монотеистични архетипи за душа, господ, божествен план и подобни други

Ама докторчето много се дразни от Бог, трудно го превъзмогва.

[defender]

Доктор Сатан, когато философства срещу Бог:
https://www.facebook.com/JamesAlexan...type=2&theater


ПП: Яко щрака по клавиатурата, хихи.

[DerStuermer]

Как мога да се дразня и философствам срещу Бог, след като не вярвам в него? Тоя въпрос е риторичен, но по интересното е защо ти ми приписваш тези реакции? Струва ми се че ако в твоите очи се дразня и бунтувам срещу Господ, това за теб е някакво доказателство че все пак дълбоко в себе си аз вярвам в Бог, но идеята за него ми дразни огромното, развратено, сатанистко его и затова изпитвам потребност да философствам срещу него. Дотук добре, психологически обосновано схващане. Само че щом си съзнателен за такъв психологически механизъм, не е зле да го допуснеш и за себе си - че идеята за Бог е все едно опит на 9-годишно да си обясни света и за мен е все едно дали вярваш или не, но за теб е удобно хората да отправят такива "критики", защото това подхранва собствените ти илюзии. Понеже ако някой се противопоставя на нещо, значи има на какво да се противопоставя. И целия опит на съвременния западен свят да се заличи християнството също открива възможност на хора да се изживяват като защитници, тоест мейнстрийма прави християнството cool and edgy. Но и обратното е вярно, понеже християнството някога е било мейнстрийм(някъде все още е ) а и оттам атеизма също може да бъде cool and edgy - затова и често съм казвал че атеизма също е религия, много от т.нар. атеисти запълват собствени душевни потребности чрез отрицание от Бог (най-чество става дума за отрицание на авторитарна фигура в семейството, което отрицание после се прехвърля върху универсалния образ за авторитет - Бог). Атеизъм по дефиниция означава " липса на вяра в Бог" но това е съвсем различно от това, което повечето атеисти правят - те ВЯРВАТ че няма Господ. Уви, аз не съм от тези хора. Просто като човек, който се занимава с философия, не мога да си позволя да разглеждам нещата по такъв начин че да им се противопоставям. Противопоставянето не е начин да вникнеш в нещата, а само начин да отразиш своите "неща" в тях. И общо взето това е което правят и християни и атеисти.

[defender]

(най-чество става дума за отрицание на авторитарна фигура в семейството, което отрицание после се прехвърля върху универсалния образ за авторитет - Бог).

Атеистите значи пак са се объркали, Бог не е авторитарен. Напротив, тук парадоксалното, че точно подчинението на Бог ти носи свобода. Подобно както съвременната демокрация не може да съществува без закон, изобщо без закон не може да има свобода, а самия закон се явява израз на свободата. Така, че Божият закон е закон на свободата, но за разлика от Божият неизменим закон на който трябва да се подчинява и богатия и бедния, то демократичния закон лесно може да бъда манипулиран в полза на някой, чрез разни платени протестъри, ранобудни студенти, медии, кървави революции и други глупендъри на капитала.

[defender]

Хората, които не вярват в Бог и са срещу Него, всъщност са срещу собственото си щастие. Защото ако махнете небесния Бог, еднакъв за всички (богати и бедни), то със сигурност ще се сдобиете със земен бог, а всички знаем, що за хора се изживяват за земни богове (например краля слънце, рекордьор еб*ч в скъпи коли на форумЯ).

[DerStuermer]

Може ли поне за 1 секунда да излезеш от границите на разбирането си за Бог, и да погледнеш малко по-отвисоко. Бог може да е всичко, различни хора дават различно значение на тая дума. Бог в твоето разбиране може да не е авторитарен, по същия начин както авторитарността на един родител, може да бъде разбрана като любов (и в повечето случаи родителите именно така възприемат отговорността към децата си, защо ли?). Но за един саднат тийн, тая любов е задушаваща репресия. Тоест авторитарността е привнесено качество, на онзи който дава законите и правилата. Ако си съгласен с тези закони и правила, естествено че ще виждаш това като проявление на любов, но дали е наистина така? Виждаш ли, намерението на един родител, колкото и да е доброжелателно и искрено, съвсем не дава истинност на твърденията и моралните наставления чрез които родителя изразява тая доброжелателност. Същото е и с Бог. Тая негова доброжелателност е само в очите на тези които спазват божия закон - за млади и "свободолюбиви" хора тя е символ на репресия. Това е малко като жертвите на отвличания, които в последствие се влюбват в похитителите си. Просто нещата не изглеждат еднакво от двете страни. А бог като философска концепция няма нищо общо нито с любов, нито с репресия над никого - това е един безпристрастен вселенски принцип. И така, ако атеистите намират репресия в лицето на Господ, а християните в същото намират любов и свобода, то е съвсем логично да допусне човек че тук е намесен някакъв общ принцип, а това са двете му крайни проявления. И така, ако човек проектира нуждата си да се отърси от авторитетните мнения на родителите си, в това да отрича Господ, тогава каква е мотивацията на християните? Ами обратното - нужда от авторитет когато такъв липса. Всяко дете когато израства лавира между тия два образа, на авторитета(на силата, волята, закона) и на свободата(на емоционалното, субективното, женското начало) и като че ли природния механизъм съвсем разумно ги е насочил в образа на бащата и майката. Естествено майката също може да е доминантния образ. Но когато такъв образ липсва в детството или юношеството, тая липса всъщност определя вътрешния психичен живот на човека докато е жив и такъв човек е предопределен да търси такъв образ в лицето на някой или нещо . И естествено че всичко това се оправдава с любов. Тя не е любов - обективно погледнато тя е просто интеракция, но за тези, които им е потребно да си я представят като любов, тя наистина става такава. Робската психика тъкмо затова е съвместима с господарската психика - двете взаимно се допълват и поддържат. Робът тъкмо затова е роб, защото в неговата симбиоза с господаря си, той не се вижда като роб, а като обект на закрила от някой по-голям, по-могъщ, по-добър и т.н. Но когато гледаш роба през очите на господаря, виждаш точно крайната противоположност. И точно затова божия закон се разбира от едни като репресия, а от други като любов. Просто двете групи проектират напълно различно нещо върху един и същи образ и от тая проекция могат да се направят много заключения и за двете групи, защото проекцията е съответствена. И в двата случая става дума за едно и също нещо, но с противоположна посока на потребност.
Подобно е и отношението между садизъм и мазохизъм. Един садист се възбужда от причиняването на болка, докато един мазохист от приемането й. И в двата случая става дума за нанасяне на болка, но тя изглежда коренно различно от двете страни. Интересно как нещата които са противоположни всъщност си приличат едно с друго, дотолкова че лесно могат да си разменят местата. Например в случая с болката, ако си чел показания на измъчвани хора, всички казват че най-лошото от мъчението винаги е началото, когато само си представяш че те измъчват. В хода на мъчението, психиката свиква и дори се наслаждава и предизвиква мъчението, появява се поведение от типа на непукизъм или като някой който вика "Хайде де, застреляй ме", когато срещу него е насочено оръжие. Всичко това идва да покаже че нито твоита божия любов, нито божия авторитет на атеистите са качества присъщи на Бог. Бог е просто една идея, един съд, колкото пълен толкова и празен, колкото любящ, толкова и жесток - зависи само от теб доколко и с какво ще го запълниш, но във всички случаи ще твърдиш че всички тия качества са присъщи нему, защото в това е целта на илюзията. Основата на всеки сън, тоест за да бъде сън и фантазия нещо, то задължително се приема от сънуващия като истинско. В противен случай няма да е сън. Ако осъзнаваш че сънуваш, тогава това не е сън, нали? Същото е и със сексуалната фантазия - Ако осъзнаваш че да лъскаш над големи цици е просто твоя сексуална фантазия и сексуалното ти желание няма нищо общо със самите биологични, женски органи (въпреки че в образа за тях намира отдушник), това е смърт за всяка ерекция