Православие

[defender]

От това, което разбрах от думите на доктора, за него няма истинска същност на човека, има само его и смърт?
Той психически се стреми да се придържа към смъртта, за да може така (по негови думи) да се почувствал по-жив и по в съзнание?

Другото, което ми е интересно, как така доктора, като е в състояние на забрава на егото, как изобщо води някакъв деен живот в житейското. Той уж е убил външният свят в себе си, а в същото време му се налага да живее в този свят. Самото ти отношение и живот във външния свят не е ли пак проява на егото?

Значи излиза, че ти по принцип живееш чрез егото си във външния свят, а само от време на време си правиш медитациики, където се освобождаваш от него, но по принцип в по-голямата част от деня си принуден да живееш чрез егото и неговите прояви във външния свят?

Също, когато е в медитация той се освобождава от егото и тогава за него смъртта е само в техническата част т.е. тялото. Иначе той си е умрял и там си му е добре, в смъртта бил най-жив, дето се вика? А реалния живот е някаква нежелана тежест в която той е принуден да се завръща от блажения сън, но в същото време казва, че бил господар на себе си?

И искам да го питам още това негово учение някаква Newage философия ли е (в стил Ошо), или някакъв негов съчинен и напаснат миш-маш от различни учения и философи?

[Knispel666]

Другото, което ми е интересно, как така доктора, като е в състояние на забрава на егото, как изобщо води някакъв деен живот в житейското. Той уж е убил външният свят в себе си, а в същото време му се налага да живее в този свят. Самото ти отношение и живот във външния свят не е ли пак проява на егото?

Не, защото не се идентифицирам с този живот, а отношение нямам към него. Живота ми във външния свят е само една симулация на Его, понеже без да симулирам отношения и позиция спрямо другите, няма как да живея в този външен свят. То всъщност това е причината за поява на това Его във всеки човек, но се появява твърде рано, още преди човек да има менталния капацитет да го осъзнае, или пък капацитет за самодостатъчност. Така въшния свят се припокрива с вътрешния, и външните роли започват да се разиграват като вътрешни. В това е смисъла на матричното обособяване и опитомяване на всеки социален член, наречено още възпитание. Детето е твърде беззащщитно и уязвимо, затова се подчинява и боготвори родителите си и се стреми да бъде като тях. Боготворенето и подражаването, сиреч идеализирането, във вече зряла възраст, е просто атавизъм, остатък от този етап на незначителност в детството. Оттук се появява и тази нужда за идентифициране с дадена социална роля, идеология, религия или изобщо някаква самоидентификация. Не че споделянето на идеи и оформяне на концепции е проблем, просто веднъж всеки идентифицирал се с дадена позиция, било тя философска, религиозна или чисто социо-културна, започва едно усилие за доказване, спорене, дискутиране, конкуриране с другите и т.н.
В това е същността на егото - не социалните и "външните" деиствия, а идентификацията с тях, през призмата на социалния концепт "АЗ", които върши деиствието. А за мен, всичко това е просто игра, която мога да прекратя по всяко едно време, без да имам никакъв вътрешен залог в нея. Но за този, които се идентифицира с ролята си в големия театър, за него няма бягство. Тои си остава в матрицата, без значение къде е и какво прави.
https://www.youtube.com/watch?v=uzOasSN_Dpg

[defender]

е просто атавизъм, остатък от този етап на незначителност в детството. Оттук се появява и тази нужда за идентифициране с дадена социална роля, идеология, религия или изобщо някаква самоидентификация.

Не е точно така, защото когато си още чужд на себе си, християнството е пътя да намериш това себе си (разбира се чрез много себетотричане, защото когато човек се е идентифицирал с егото, то победата над егото изисква много себеотричане - което атеистите либерали, често ненавиждат и че Бог ги потискал, видиш ли) и тогава ти едновременно с това намираш и Бога, защото "себе си" е всъщност това, което е божественото в тебе.

"Царството Божие няма да дойде забелязано, и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, Царството Божие вътре във вас е” (Лук. 17:20-21)."

[Knispel666]

Не е точно така, защото когато си още чужд на себе си, християнството е пътя да намериш това себе си (разбира се чрез много себетотричане, защото когато човек се е идентифицирал с егото, то победата над егото изисква много себеотричане - което атеистите либерали, често ненавиждат и че Бог ги потискал, видиш ли) и тогава ти едновременно с това намираш и Бога, защото "себе си" е всъщност това, което е божественото в тебе.

"Царството Божие няма да дойде забелязано, и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, Царството Божие вътре във вас е” (Лук. 17:20-21)."

Не мисля че разбираш цитата. Защо себеотричане. Как чрез себеотричане ще намериш нещо, което тъкмо чрез себеотричане си заровил толкова надълбоко, че то се проявява само несъзнателно? Нали тъкмо чрез себеотричане, страх, вина, погнуса, се втълпява на едно дете, че "видиш ли Иванчо, ти не си такъв, това е лошо, грешно, гнусно, и ти трябва да се чувстваш виновен и грешен, когато направиш беля". Нали тъкмо този тип себеотричане е това което формира Егото, като скрива една част от човека от самия него си, заставяики го да се държи по социо-нормативен начин... И тая борба и "победа над егото" е също един такъв атавизъм, само дето сега Егото е лошото, грешното и гнусното, но тая борба е обречена поначало, понеже тя също е проявление на егото, просто под различна форма. И дори и да победиш егото, в ума си, то тая победа е просто поредния триумф на егото, понеже то сега е намерило нова себе-идентификация, но не в лицето на хедонистични наклоности, а в алтруизъм и не-материализъм, с което разликата е нулева. Разликата е само количествена, но не и качествена - Егото като илюзия се храни от само-лъжите и само-магията на Аз-ът, и съвсем не се интересува къде ще намери поле за изява - дали ще е в хедонистични, или алтруистични, християнски ценности и идеали. Християнството не е пътя да намериш себе си, никога не е бил, и никога няма да бъде. Пътя да намериш себе си, винаги си е бил твоя път, понеже е път към тебе, а не към някои друг, и тои винаги се започва и се изминава САМ. Сам се върви към себе си, без Христоси, Хитлери, Лавеици или разни други да те водят за ръчичка. За ръчичка те водят само когато си "малък", в буквален и преносен смисъл. И това е смисъла на цитата - че не ти трябват божества и христоси да те водят към царството Божие, понеже всеки сам е Бог, следователно къде другаде освен вътре във всеки един може да е царството Божие? Но ето че ти казваш - не там е царството божие, а тук, при православието, при еди коя си религия на еди кое си място и се стига оттук, а не оттам, по този начин, а не друг начин, и т.н.

[defender]

Не мисля че разбираш цитата. Защо себеотричане. Как чрез себеотричане ще намериш нещо, което тъкмо чрез себеотричане си заровил толкова надълбоко, че то се проявява само несъзнателно? Нали тъкмо чрез себеотричане, страх, вина, погнуса, се втълпява на едно дете, че "видиш ли Иванчо, ти не си такъв, това е лошо, грешно, гнусно, и ти трябва да се чувстваш виновен и грешен, когато направиш беля". Нали тъкмо този тип себеотричане е това което формира Егото, като скрива една част от човека от самия него си, заставяики го да се държи по социо-нормативен начин... .

Защото, когато човек се роди първо винаги се появява егото и човек припознава себе си в него (той дори не подозира за истинската си същност). Той си мисли, че желанията и мислите на егото са негови мисли, той изгражда навици в егото, зависимости и си мисли, че това е да си себе си.

За да се откаже от егото се иска егоотрицание, което в случая човек го преживява, като себеотрицание, защото както казах, човек в началото е припознал по дефолт себе си в егото.
Чак когато човек открие истинската си същност, и види, осъзнае, че това е истината, той чак тогава вече започва да изживява егоотрицанието, като егоотрицание, а не като себеотрицание, но дотогава ще му е мъка.

Защо, тогава Ницше казва, че това, в което той намира живота, за сбирщината е огън:
„Наистина не храна, с която и нечистите могат да се хранят заедно с нас! Като огън би им се сторила тя и биха изгорили с нея устата си.“

Ами защото смъртта на егото за тях е като огън, те го изживяват, като себеотричане, а не като егоотричане. Както либералите си мислят, че Бог ги потиска, а Той така ги изцелява.
А вече, когато човек намери себе си и истината, става свободен – Затова Иисус казва, познайте истина и тя ще и направи свободни. Но преди това Той казва: погубете душата си заради Мене (заради истината), за да я откриете. Тоест това откриване става постепенно и с отричане от връзките на егото, а рядко става изведнъж.