ПОМАГАЛО!!!!!

[GabisiTa]

Някой може ли да ми изтегли това:

http://download.pomagalo.com/559689/...ka+ocenyavane/

Благодаря.

[crazygirl13]

Някой може ли да ми изтегли това:

http://download.pomagalo.com/559689/...ka+ocenyavane/

Благодаря.

Аксиологическото е един от основните моменти на философията, а в оценъчната ситуация намира израз, както в ценността и в оценката, неговата многостепенна и многостранна същност.
Оценъчната ситуация е разбирана и разглеждана като основна форма или частен случай на социалната ситуация. Фиксираният факт именно налага да се търсят измеренията на същността и съществуването на оценъчната ситуация с отчитане на органическата й връзка със социалната ситуация.
Първото впечатление от заподнаването с оскъдните публикации по интересуващият ни въпрос е, че мисълта на повечето автори се движи, по силата на инерцията, по определена схема.
Имаме предвид най- напред, че те изхождат експлицитно, т.е явно от известната мисъл на Ленин за революционната ситуация, че тя ( представляваща според него кулминационна точка в осъществяването на социалната ситуация) е съвкупност от обективно изменящи се социални отношения и обстоятелства.
На второ място авторите изхождат имплицитно, т.е неявно, от казаното за ситуацията и за социалната ситуация по- специално, на равнището на речниците и енциклопедиите. А на това равнище ситуацията се разглежда, както е известно, като „Положение, състояние, обстоятелство”( Желена, И.А Историческая ситуация. Методология анализа.М.,МУ,1987,с.23-30). И на последно място, същите автори изхождат отново имплицитно от резултатите от изследванията на видовете или разновидностите на социалната ситуация ( предшествуващи изследвания на социалната ситуация като специфична цялост), каквито са например знаковата, езиковата и речевата сотуация.
Тук ще уточним, че няма нищо лошо и необяснимо в обстоятелството, че пионерите в изследването на въпроса за социалната ситуация тръгват от споменатите източници. Но смущаващото е само това, че твърденията, обобщенията и изводите на една голяма част от тях остават на равнището и в рамките на тези източници.
У нас първата стъпка в маркорания сложен и противоречив процес на конкретизиране и доразвиване на изходните постановки и положения по въпроса за социалната ситуация прави Г. Йолов чрез обоснованото в основните му пунктове обобщение, че ситуацията е проява на определен комплекс условия или обстоятелства на природната и обществената среда, която изисква отношението и участието на оказалите се в нея личности.
Като изхождаме от широкоизвестната мисъл-принцип, че мисловно конкретното е тоталност или цялостност от определения, ще се опитаме да го изразим чрез система от взаимосвързани съоблажения.
Първото нещо, което искаме непременно да изтъкнем, е, че на социалната ситуация следва да се гледа като на някакво функциониращо множество от субстратни градивни единици и отношения между тях, чрез които са представени както социалната среда, така и отделната личност или съответната социална група. Не всяко множество от субстратни градивни единици и отношения между тях е и следва да бъде разглеждано като ситуация, разбира се, а само онова, което изисква нянанва реакция от страна на участвуващата в него личност или социална група. На второ място, така разбираното множество от градивни единици и отношения не е аморфно, а има винаги по- слабо или по- силно изразен системен характер. И най- сетне, социалната ситуация не е, както изтъкнахме вече, какво и да е, а функциониращо множество от субстратни градивни единици и отношения. Това означава, че функционирането на ситуацията винаги ражда нещо. Означава по- точно, че функционирането й се увенчава, като правило, с действие или с усвояване от някой от елементите й на информация, която служи за основа на действие.

[crazygirl13]

Аксиологическото е един от основните моменти на философията, а в оценъчната ситуация намира израз, както в ценността и в оценката, неговата многостепенна и многостранна същност.
Оценъчната ситуация е разбирана и разглеждана като основна форма или частен случай на социалната ситуация. Фиксираният факт именно налага да се търсят измеренията на същността и съществуването на оценъчната ситуация с отчитане на органическата й връзка със социалната ситуация.
Първото впечатление от заподнаването с оскъдните публикации по интересуващият ни въпрос е, че мисълта на повечето автори се движи, по силата на инерцията, по определена схема.
Имаме предвид най- напред, че те изхождат експлицитно, т.е явно от известната мисъл на Ленин за революционната ситуация, че тя ( представляваща според него кулминационна точка в осъществяването на социалната ситуация) е съвкупност от обективно изменящи се социални отношения и обстоятелства.
На второ място авторите изхождат имплицитно, т.е неявно, от казаното за ситуацията и за социалната ситуация по- специално, на равнището на речниците и енциклопедиите. А на това равнище ситуацията се разглежда, както е известно, като „Положение, състояние, обстоятелство”( Желена, И.А Историческая ситуация. Методология анализа.М.,МУ,1987,с.23-30). И на последно място, същите автори изхождат отново имплицитно от резултатите от изследванията на видовете или разновидностите на социалната ситуация ( предшествуващи изследвания на социалната ситуация като специфична цялост), каквито са например знаковата, езиковата и речевата сотуация.
Тук ще уточним, че няма нищо лошо и необяснимо в обстоятелството, че пионерите в изследването на въпроса за социалната ситуация тръгват от споменатите източници. Но смущаващото е само това, че твърденията, обобщенията и изводите на една голяма част от тях остават на равнището и в рамките на тези източници.
У нас първата стъпка в маркорания сложен и противоречив процес на конкретизиране и доразвиване на изходните постановки и положения по въпроса за социалната ситуация прави Г. Йолов чрез обоснованото в основните му пунктове обобщение, че ситуацията е проява на определен комплекс условия или обстоятелства на природната и обществената среда, която изисква отношението и участието на оказалите се в нея личности.
Като изхождаме от широкоизвестната мисъл-принцип, че мисловно конкретното е тоталност или цялостност от определения, ще се опитаме да го изразим чрез система от взаимосвързани съоблажения.
Първото нещо, което искаме непременно да изтъкнем, е, че на социалната ситуация следва да се гледа като на някакво функциониращо множество от субстратни градивни единици и отношения между тях, чрез които са представени както социалната среда, така и отделната личност или съответната социална група. Не всяко множество от субстратни градивни единици и отношения между тях е и следва да бъде разглеждано като ситуация, разбира се, а само онова, което изисква нянанва реакция от страна на участвуващата в него личност или социална група. На второ място, така разбираното множество от градивни единици и отношения не е аморфно, а има винаги по- слабо или по- силно изразен системен характер. И най- сетне, социалната ситуация не е, както изтъкнахме вече, какво и да е, а функциониращо множество от субстратни градивни единици и отношения. Това означава, че функционирането на ситуацията винаги ражда нещо. Означава по- точно, че функционирането й се увенчава, като правило, с действие или с усвояване от някой от елементите й на информация, която служи за основа на действие.

Посоченото за социалната ситуация се отнася в своята основна част и за нейните форми или разновидности. Тук ще скицираме една схема на основните форми или класове на социалната ситуация, която ни е нужна не сама по себе си, а само с оглед на по- релефното очертаване на измеренията на интересуващата ни оценъчна ситуация, която несъмнено е една от основните форми на социалната ситуация.
Внимателното вглеждане в логическата теория на класификацията ни убеди в основателността на допускането, че първите два реално съществуващи съотносителни класа на социалната ситуация се обособяват и съществуват на основата на отношението между двата начина на възникването им. С това твърдение се има в предвид, че всивъзможните социални ситуации може да възникнат и възникват по два начина, а именно” спонтанни или непроизволно и организирано или произволно. В зависимост от това и самите ситуации се обособяват в два класа- спонтанни и организирани. Основната отличителна особеност на всеки един от посочените два класа на социалната ситуация се заключава в това, че във втората е известен и ясно очертан субектът или инициаторът на функционирането, а в първата- не.
На основата пък на отношението между насочеността на функционирането им и отчасти на характера на резултат от функционирането им съществуващите и възможните социални ситуации се диференцират вътрешно на два други, не по- малко основни класа. Те се обособяват на комуникативни и некомуникативни ситуации. В комуникативните ситуации се обменя по някакъв начин и се усвоява информация за нещо. В некомуникативните ситуа;ии не се обменя преднамерено и организирано информация. В тях това става спонтанно и то само като подчинен момент спрямо общата насоченост на функционирането и самото функциониране. Спецификата им се заключава в това, че те изискват някакви практически действия от страна на участвуващите в тях със свой елемент личност или социална група.
Интерес за нас в случая представлява и една друга твърде често реализирана в даден вариант класификация на съществуващите и възможните социални ситуации. Става дума за класифицирането на ситуациите в дависимост от степента на опасност за съществуването на участвуващата в тях личност или социална група. На основата на този показател именно в социалната психология ситуациите се диференцират на пет класа.
Тук ще вземем под внимание само двата полярни класа или типа. А именно- стандартни и критични ситуации.
И накрая, съществуващите и възможните социални ситуации може да бъдат диференцирани и фактически се диференцират на оценъчни и неоценъчни или констативни. Основа на това класифициране е характерът на отношението на участвуващата в съответната ситуация отделна личност или социална група към останалите нейни елементи.
Ще отбележим във връзка с казаното, че няма ситуация, в която да не е налице оценъчен момент, но характерът на присъствието и функционирането му е различен в различните случаи. При оценъчната ситуация личността или социалната група, която е елемент от нея, усвоява духовно- практически останалите нейни елементи непременно с оглед на възможностите им да удовлетворят съответните й потребности, интереси и стремежи. Оценката в този случай намира израз експлицитно в крайния резултат от усвояването и заедно със съответсвуващите й по характер социални норми изпълнява регулативни функции спрямо дейността и поведението на нейния субект. По- иначе стои същият този въпрос при неоценъчната или констативна ситуация. В нея отделната личност или социална група усвоява духовно- практически останалите нейни елементи такива, каквито са те сами по себе си без да се интересува от техните възможности за удовлетворяването на едни или други нейни потребности, интереси и стремежи. Оценъчният момент присъствува и тук, разбира се, но само като подчинен момент в информацията за тях и, следователно, не се проявява експлицитно в крайния

[crazygirl13]

Посоченото за социалната ситуация се отнася в своята основна част и за нейните форми или разновидности. Тук ще скицираме една схема на основните форми или класове на социалната ситуация, която ни е нужна не сама по себе си, а само с оглед на по- релефното очертаване на измеренията на интересуващата ни оценъчна ситуация, която несъмнено е една от основните форми на социалната ситуация.
Внимателното вглеждане в логическата теория на класификацията ни убеди в основателността на допускането, че първите два реално съществуващи съотносителни класа на социалната ситуация се обособяват и съществуват на основата на отношението между двата начина на възникването им. С това твърдение се има в предвид, че всивъзможните социални ситуации може да възникнат и възникват по два начина, а именно” спонтанни или непроизволно и организирано или произволно. В зависимост от това и самите ситуации се обособяват в два класа- спонтанни и организирани. Основната отличителна особеност на всеки един от посочените два класа на социалната ситуация се заключава в това, че във втората е известен и ясно очертан субектът или инициаторът на функционирането, а в първата- не.
На основата пък на отношението между насочеността на функционирането им и отчасти на характера на резултат от функционирането им съществуващите и възможните социални ситуации се диференцират вътрешно на два други, не по- малко основни класа. Те се обособяват на комуникативни и некомуникативни ситуации. В комуникативните ситуации се обменя по някакъв начин и се усвоява информация за нещо. В некомуникативните ситуа;ии не се обменя преднамерено и организирано информация. В тях това става спонтанно и то само като подчинен момент спрямо общата насоченост на функционирането и самото функциониране. Спецификата им се заключава в това, че те изискват някакви практически действия от страна на участвуващите в тях със свой елемент личност или социална група.
Интерес за нас в случая представлява и една друга твърде често реализирана в даден вариант класификация на съществуващите и възможните социални ситуации. Става дума за класифицирането на ситуациите в дависимост от степента на опасност за съществуването на участвуващата в тях личност или социална група. На основата на този показател именно в социалната психология ситуациите се диференцират на пет класа.
Тук ще вземем под внимание само двата полярни класа или типа. А именно- стандартни и критични ситуации.
И накрая, съществуващите и възможните социални ситуации може да бъдат диференцирани и фактически се диференцират на оценъчни и неоценъчни или констативни. Основа на това класифициране е характерът на отношението на участвуващата в съответната ситуация отделна личност или социална група към останалите нейни елементи.
Ще отбележим във връзка с казаното, че няма ситуация, в която да не е налице оценъчен момент, но характерът на присъствието и функционирането му е различен в различните случаи. При оценъчната ситуация личността или социалната група, която е елемент от нея, усвоява духовно- практически останалите нейни елементи непременно с оглед на възможностите им да удовлетворят съответните й потребности, интереси и стремежи. Оценката в този случай намира израз експлицитно в крайния резултат от усвояването и заедно със съответсвуващите й по характер социални норми изпълнява регулативни функции спрямо дейността и поведението на нейния субект. По- иначе стои същият този въпрос при неоценъчната или констативна ситуация. В нея отделната личност или социална група усвоява духовно- практически останалите нейни елементи такива, каквито са те сами по себе си без да се интересува от техните възможности за удовлетворяването на едни или други нейни потребности, интереси и стремежи. Оценъчният момент присъствува и тук, разбира се, но само като подчинен момент в информацията за тях и, следователно, не се проявява експлицитно в крайния

резултат от усвояването. Предназначението на информацията в констативните ситуации е да служи, както е известно, за основа на преобразуващата практическа дейност на нейния субект.
От само себе си се разбира, че фиксираните двойки класове на социалната ситуация са в състояние да влязат в множество комбинации помежду си и да разкрият по такъв начин цяло богатство от страни, свойства и отношения. Само на двучленно равнище, примерно, те са 27. Изтъкнатото се отнася, естествено, и за двойката, която образуват оценъчната и констативната ситуация. Отнася се, по-точно казано, и до оценъчната ситуация, която в зависимост от комбинациите, в които влиза с останалите класове на социалната ситуация, ни се разкрива откъм най- различни свои страни, свойства и отношения.
Фиксираният аспект на интересуващия ни въпрос е наистина много съдържателен и поради това не можем да го отминем. Той обаче е само един от няколкото основни момента на въпроса за същността на оценъчната ситуация, обстоятелство, което налага да бъде разгледан в контекстта на разсъжденията ни по въпроса за оценъчната ситуация.
Веме стана дума за това, че социалната ситуация се диференцира вътрешно, на определена основа, на четири двойки класове. Един от тези класове е оценъчната ситуация. Той може да влиза с останалите класове на социалната ситуация в най- различни комбинации, различни както по броя на членовете във всяка една от тях, така и по характера на самите членове. От това пък следва, че в зависимост от характера на комбинациите оценъчната ситуация ще придобива съответни специфични особености.
В следващите редове ще представим най- общо комбинациите, които образува оценъчната ситуация, за да стане ясно колко на брой и какви по характер са те. За целта трябва да припомним кои са четирите двойки класове на социалната ситуация, а именно те са следните” спонтанни и организирани; комуникативни и некомуникативни; стандартни и критични; оценъчни и констативни. Същите тези осем класа или типа ситуации, организирани в съотносителни двойки, могат да бъдат представени и по друг начин. Те би могло да бъдат означени и представени в следния вид” А-Б; В-Г; Д-Е; Ж-З.
В случая се интересуваме само от това, в какви комбинации влиза оценъчната ситуация с останалите класове на социалната ситуация. От направения анализ става ясно, че оценъчната ситуация, която означихме с буквата „Ж”, влиза в най- различни комбинации с останалите класове. Възможните комбинации от два члена са щест; възможните комбинации от три члена пък са дванадесет и най- сетне, възможните комбинации от четири члена са осем.
Оценъчната ситуация не е в състояние да образува и не образува комбинации с повече от четири числа.
Най- сложни и многостранни са четиричленните комбинации, които образува оценъчната ситуация с останалите членове на социалната ситуация.
В разглежданите осем комбинации много от членовете се повтарят. С други думи, след четвъртата комбинация започва повторението на съответните елементи, т.е във всяка една от комбинациите от втората половина, с изключение на един нов елемент, са налице едни и същи елементи. Това обстоятелство ни навежда на мисълта за една аналогия между осемте варианта на оценъчната ситуация, от една страна, и цялостните системи, от друга. Или, по- точно казано, спецификата на всеки от разглежданите осем варианта на оценъчната ситуация следва да се търси в някакъв интегрален ефект от взаимодействието на участващите в комбинацията четири члена, както е при цялостните системи.
Всичко това е наистина точно така. То не означава обаче, че оценъчната ситуация се разтваря в своите вариатни, че разгледаните варианти се изграждат само от неповторими особености. Всеки от обсъжданите осем варианта или класа на

[crazygirl13]

резултат от усвояването. Предназначението на информацията в констативните ситуации е да служи, както е известно, за основа на преобразуващата практическа дейност на нейния субект.
От само себе си се разбира, че фиксираните двойки класове на социалната ситуация са в състояние да влязат в множество комбинации помежду си и да разкрият по такъв начин цяло богатство от страни, свойства и отношения. Само на двучленно равнище, примерно, те са 27. Изтъкнатото се отнася, естествено, и за двойката, която образуват оценъчната и констативната ситуация. Отнася се, по-точно казано, и до оценъчната ситуация, която в зависимост от комбинациите, в които влиза с останалите класове на социалната ситуация, ни се разкрива откъм най- различни свои страни, свойства и отношения.
Фиксираният аспект на интересуващия ни въпрос е наистина много съдържателен и поради това не можем да го отминем. Той обаче е само един от няколкото основни момента на въпроса за същността на оценъчната ситуация, обстоятелство, което налага да бъде разгледан в контекстта на разсъжденията ни по въпроса за оценъчната ситуация.
Веме стана дума за това, че социалната ситуация се диференцира вътрешно, на определена основа, на четири двойки класове. Един от тези класове е оценъчната ситуация. Той може да влиза с останалите класове на социалната ситуация в най- различни комбинации, различни както по броя на членовете във всяка една от тях, така и по характера на самите членове. От това пък следва, че в зависимост от характера на комбинациите оценъчната ситуация ще придобива съответни специфични особености.
В следващите редове ще представим най- общо комбинациите, които образува оценъчната ситуация, за да стане ясно колко на брой и какви по характер са те. За целта трябва да припомним кои са четирите двойки класове на социалната ситуация, а именно те са следните” спонтанни и организирани; комуникативни и некомуникативни; стандартни и критични; оценъчни и констативни. Същите тези осем класа или типа ситуации, организирани в съотносителни двойки, могат да бъдат представени и по друг начин. Те би могло да бъдат означени и представени в следния вид” А-Б; В-Г; Д-Е; Ж-З.
В случая се интересуваме само от това, в какви комбинации влиза оценъчната ситуация с останалите класове на социалната ситуация. От направения анализ става ясно, че оценъчната ситуация, която означихме с буквата „Ж”, влиза в най- различни комбинации с останалите класове. Възможните комбинации от два члена са щест; възможните комбинации от три члена пък са дванадесет и най- сетне, възможните комбинации от четири члена са осем.
Оценъчната ситуация не е в състояние да образува и не образува комбинации с повече от четири числа.
Най- сложни и многостранни са четиричленните комбинации, които образува оценъчната ситуация с останалите членове на социалната ситуация.
В разглежданите осем комбинации много от членовете се повтарят. С други думи, след четвъртата комбинация започва повторението на съответните елементи, т.е във всяка една от комбинациите от втората половина, с изключение на един нов елемент, са налице едни и същи елементи. Това обстоятелство ни навежда на мисълта за една аналогия между осемте варианта на оценъчната ситуация, от една страна, и цялостните системи, от друга. Или, по- точно казано, спецификата на всеки от разглежданите осем варианта на оценъчната ситуация следва да се търси в някакъв интегрален ефект от взаимодействието на участващите в комбинацията четири члена, както е при цялостните системи.
Всичко това е наистина точно така. То не означава обаче, че оценъчната ситуация се разтваря в своите вариатни, че разгледаните варианти се изграждат само от неповторими особености. Всеки от обсъжданите осем варианта или класа на

оценъчната ситуация е специфично единство от общо и единично или, което е все същото, от повторими, инвариантни и неповторими, вариативни субстратни градивни единици, отношения и особености.
Когато говорим за повторимото или инвариантното във всеки един от фиксираните осем варианта на оценъчната ситуация и в оценъчната ситуация като цяло, имаме предвид много неща, но две от тях са основни и, във всеки случай, безспорни. Става въпрос, първо, за това, че и оценъчната ситуация, както и всеки един от останалите седем класа на социалната ситуация е специфично множество от субстратни градивни единици и отношения. Друг въпрос е вече това, какъв е техния характер. И второ, в оценъчната ситуация, в какъвто и вариант да възниква и да се реализира тя, са налице субект и обект на оценяването.
Субектът и обектът на оценяването са основните градивни единици на непрестанно изменящата се и развиващата се оценъчна ситуация във всичките й варианти и превъплъщения.
Областта на оценяването е една необятна област за която аз спирам да пиша и в следващите редове ще отделя внимание на ценностите и по- конкретно на ценностите и ценностните функции в ноосферата.
Чрез понятието „ноосфера” се разкрива потребността от такъв тип взаимоотношение между обществото и природата, което започва да зависи във все по- голяма степен от ценностно- екологизираната и екологизираща човешка дейност. Последната се превръща в решаващ фактор, който влияе върху глобалното динамическо равновесие и прогрес на системата „общество- природа”. Тази необходимост от нов тип взаймодействие между обществото и природата ( което има за основа ценностното отношение между човека и природата) най- ярко потвърждава евристичността на понятието „ноосфера” при решаването на проблема за социално- екологичните ценности.
Критерий на ценностната дейност в ноосферата става необходимо- оптимизиращото отношение между човека и природата, създаващо условия за усъвършенстване не само на диалектическото единство на „природната същност на човека” и „човешката същност на природата”, но и на тяхното диалектическо отрицание- ноосферното ботие. Ноосферното битие на човека е дотолкова надприродно, доколкото снема в себе си именно тази диалектика. Така противоречието между природно и социално намира своето разрешение в качеството на ноосфера. В ноосферата ценността е момент на преход от природна необходимост в ноосферна. Тя в действителност съдейства за реализиране свободата както на човека по отношение на природната необходимост, така и на ноосферната динамика по отношение на бъдещите й състояния. В този смисъл ценността може да се определи като такъв тип субективно- обективно отношение, което снема противоречието между природно и социално в качеството на ноосферна дейност. Трябва да отбележим обаче, че днес човечеството се е отчуждило от тази диалектика.
Ценността като необходимо оптимизиращо отношение на субекта с обекта в процеса на усвояване на природата, се явява в качеството на обективна връзка в ноосферата.
Производството и възпроизводството на ценностите е необходима предпоставка за развитието на ноосферата и съответно за усъвършенстването на съциално- екологичните отношения. Те изпълняват функции на нормативни елементи в динамическата структура на ноосферата, в които се снема желаното бъдеще.
Човек в своята ноосферна ценностно-екологична дейност се реализира в такава степен като творческа същност, в каквато опредметява своите същностни сили под формата на екологични ценнисти. Чрез ноосферната дейност човек създава едновременно и себе си като екологически самосъзнателно същество. По такъв начин екологичните ценности като субективно-обективно необходимо отношение са не само свързващо звено между природата и обществото в системата на ноосферата, но и необходимо условие за изграждане на екологическо самосъзнание.
Нарастващата необходимост от оценностяване на социалната активност налага вси по-дълбоко проникване във взаимоотношението „ценност-ноосфера”. Екологечески-оптимизиращата ноосферна дейност всъщност се проявява и като оценностяващ процес. Многообразието на дейностите, структуриращи ноосферната динамика, показва наличието на многоаспектност на изследвания проблем. Процесът на създаване на екологични ценности, като израз на ноосферно развитие, е едно от проявленията на ноосферната действителност, която днес има основна цел преодоляване на екологичните ограничения. Свободата на човека в ноосферата е неотделима от неговата ценностно-екологическа структурираща дейност и по такъв начин тя придобива необходим екологичен аспект.
Ценността, като носител на структурно-функционални отношения в системата на ноосферата, изразява тенденциите на нейното развитие. Ето защо на преден план излиза функционалната структура на ценността в динамиката и развитието на ноосферата, която обединява практическата творческа дейност на индивидуалния и колективен субект.
В периоди на социални кризи, свързани с рушенето на старото, става разрушаване преди всичко на традиционната господствуваща ценностна система и издигане на нов тип ценностна система, която да оправдае, да „настрои”, да стимулира изграждането на новото. Ето защо проблемът за ценностите винаги се е възраждал с нова сила в такива периоди. Тук всеки и всички по необходимост правят своя избол на ценности. И основният ценностен избор винаги е бил- „да бъде или да не бъде” и как да бъде човек (обществото). Но днес вече във все по-голяма степен изборът на отделния човек влияе и върху избора на цялото (обществото, дори и човечеството), тъй като сме свидетели на небивали информационни процеси, пронизващи всички

[crazygirl13]

оценъчната ситуация е специфично единство от общо и единично или, което е все същото, от повторими, инвариантни и неповторими, вариативни субстратни градивни единици, отношения и особености.
Когато говорим за повторимото или инвариантното във всеки един от фиксираните осем варианта на оценъчната ситуация и в оценъчната ситуация като цяло, имаме предвид много неща, но две от тях са основни и, във всеки случай, безспорни. Става въпрос, първо, за това, че и оценъчната ситуация, както и всеки един от останалите седем класа на социалната ситуация е специфично множество от субстратни градивни единици и отношения. Друг въпрос е вече това, какъв е техния характер. И второ, в оценъчната ситуация, в какъвто и вариант да възниква и да се реализира тя, са налице субект и обект на оценяването.
Субектът и обектът на оценяването са основните градивни единици на непрестанно изменящата се и развиващата се оценъчна ситуация във всичките й варианти и превъплъщения.
Областта на оценяването е една необятна област за която аз спирам да пиша и в следващите редове ще отделя внимание на ценностите и по- конкретно на ценностите и ценностните функции в ноосферата.
Чрез понятието „ноосфера” се разкрива потребността от такъв тип взаимоотношение между обществото и природата, което започва да зависи във все по- голяма степен от ценностно- екологизираната и екологизираща човешка дейност. Последната се превръща в решаващ фактор, който влияе върху глобалното динамическо равновесие и прогрес на системата „общество- природа”. Тази необходимост от нов тип взаймодействие между обществото и природата ( което има за основа ценностното отношение между човека и природата) най- ярко потвърждава евристичността на понятието „ноосфера” при решаването на проблема за социално- екологичните ценности.
Критерий на ценностната дейност в ноосферата става необходимо- оптимизиращото отношение между човека и природата, създаващо условия за усъвършенстване не само на диалектическото единство на „природната същност на човека” и „човешката същност на природата”, но и на тяхното диалектическо отрицание- ноосферното ботие. Ноосферното битие на човека е дотолкова надприродно, доколкото снема в себе си именно тази диалектика. Така противоречието между природно и социално намира своето разрешение в качеството на ноосфера. В ноосферата ценността е момент на преход от природна необходимост в ноосферна. Тя в действителност съдейства за реализиране свободата както на човека по отношение на природната необходимост, така и на ноосферната динамика по отношение на бъдещите й състояния. В този смисъл ценността може да се определи като такъв тип субективно- обективно отношение, което снема противоречието между природно и социално в качеството на ноосферна дейност. Трябва да отбележим обаче, че днес човечеството се е отчуждило от тази диалектика.
Ценността като необходимо оптимизиращо отношение на субекта с обекта в процеса на усвояване на природата, се явява в качеството на обективна връзка в ноосферата.
Производството и възпроизводството на ценностите е необходима предпоставка за развитието на ноосферата и съответно за усъвършенстването на съциално- екологичните отношения. Те изпълняват функции на нормативни елементи в динамическата структура на ноосферата, в които се снема желаното бъдеще.
Човек в своята ноосферна ценностно-екологична дейност се реализира в такава степен като творческа същност, в каквато опредметява своите същностни сили под формата на екологични ценнисти. Чрез ноосферната дейност човек създава едновременно и себе си като екологически самосъзнателно същество. По такъв начин екологичните ценности като субективно-обективно необходимо отношение са не само свързващо звено между природата и обществото в системата на ноосферата, но и необходимо условие за изграждане на екологическо самосъзнание.
Нарастващата необходимост от оценностяване на социалната активност налага вси по-дълбоко проникване във взаимоотношението „ценност-ноосфера”. Екологечески-оптимизиращата ноосферна дейност всъщност се проявява и като оценностяващ процес. Многообразието на дейностите, структуриращи ноосферната динамика, показва наличието на многоаспектност на изследвания проблем. Процесът на създаване на екологични ценности, като израз на ноосферно развитие, е едно от проявленията на ноосферната действителност, която днес има основна цел преодоляване на екологичните ограничения. Свободата на човека в ноосферата е неотделима от неговата ценностно-екологическа структурираща дейност и по такъв начин тя придобива необходим екологичен аспект.
Ценността, като носител на структурно-функционални отношения в системата на ноосферата, изразява тенденциите на нейното развитие. Ето защо на преден план излиза функционалната структура на ценността в динамиката и развитието на ноосферата, която обединява практическата творческа дейност на индивидуалния и колективен субект.
В периоди на социални кризи, свързани с рушенето на старото, става разрушаване преди всичко на традиционната господствуваща ценностна система и издигане на нов тип ценностна система, която да оправдае, да „настрои”, да стимулира изграждането на новото. Ето защо проблемът за ценностите винаги се е възраждал с нова сила в такива периоди. Тук всеки и всички по необходимост правят своя избол на ценности. И основният ценностен избор винаги е бил- „да бъде или да не бъде” и как да бъде човек (обществото). Но днес вече във все по-голяма степен изборът на отделния човек влияе и върху избора на цялото (обществото, дори и човечеството), тъй като сме свидетели на небивали информационни процеси, пронизващи всички

връзки- между хората в обществото и между обществото и природата. Оттук като гравен ценностен проблем се очертава проблемйт за свободата и отговорността на отделния човек. Защото днес, повече от всякога, се осъзнава необходимостта от ноосферно единство на човечеството при решаването на глобалните проблеми, но единство в името на какво? Решаването на глобалните проблеми е един възлов момент при обосноваването ценностната проблематика на съвременното човечество. И ако отделният човек, правейки своя ценностен избор, избира живота или смъртта, истината или лъжата, доброто или злото, свободата или робството и решава тези проблеми съобразно своята ценностна система, то човечеството като цяло, което се стреми да избегне екологичната катастрофа, за да оцелее, по необходимост трябва да изгради своя ноосфера. То е принудено да отчита този ондивидуален избор. В противен случай дисхармонията между системата и нейните елементи ще доведе до разпадането й. Именно ноосферата, като желано хармонично екологически-оптимално състояние на човечеството с природата и на хората помежду им е една алтернатива, в която днес редица учени виждат изход. Ноосферата, към която би следвало да се стреми човечеството, за да се съхрани, е такова ценностно-обусловено единство между хората ш пршрждото, кэдитж жснжвин ценностен критерий на отношенията ще бъдат истинните нравствени основания на разума, свободата, неограничаваща свободата на другите, и живот, който не носи в себе си смърт ( в най-широкия смисъл на тези думи).
В ноосферата са заложени ценностните параметри на човешката дейност, на които последната трябва да отговаря. Свободата в ноосферата е именно свобода по необходимост, която на свой ред ражда нова необходимост от свобода. Поради това може да се каже, че човек и ноосфера се намират в принципиална координация, от която зависи неговото самоопределение, свобода, ценностна ориентация и скала на ценностите. В ноосферен контекст човек е еднакво свободен да избира своята свобода или несвобода. Следователно, можем да разглеждаме ноосферата и като условие за свобода, която твори свобода и като действителна свобода.
В системата на ноосферата ценностнообразуващият процес създава по необходимост предпоставките за своето бъдещо развитие (т.е той ги съзържа в диалектически „снет” вид в себе си), а спецификата на диалектиката „необходимост – свобода”, която се осъществява в нея, обуславя и характера на творчеството на ценности- по свобода и от свобода. Това обяснява наличието и на такива ценности в ноосферата, които не зависят от потребностите или интересите на хората. Защото човек например се стреми да бъде морален, преодолявайки възможни трудности. Тъй като творчеството в ноосферата е от свобода и по свобода, то създава такива ценности, които не само формират интереси и потребности, но и ги регулира и управлява в посока на човешкия прогрес. Получава се така, че ноосферната динамика, задавайки нормите на ценностното си развитие, създава условия за своята саморегулация посредством обратното активно влияние на ценностнообразуващия процес. Той представлява актуализирана ноосферна динамика по отношение на нейното бъдещо развитие. По такъв начин изпреварващите функции, които изпълняват ценностите в ноосферата осигуряват оптималното й развитие в настоящето и бъдещето, а също така и саморегулирането на самия ценностнообразуващ процес.
Тук е необходимо да уточним, че засега ноосферата остава възможност и осъзната в известна степен на теоретично равнище необходимост. Като че ли сме свидетели на осъществяването на нейния обърнат модел. Вероятно не без основание бихме могли да говорим повече за наличието на „антиноосфера”, след като човек се облъща със своя радум срещу самия себе си и природата, т.е той се е превърнал в своя антипод – антиразум. Това поражда един нов тип диалектика: „антиноосфера – античовек”, противостояща на единството „ноосфера – човек”. Принципиално възниква въпросът: Кое е свързващото звено в едното и в другото единство? Защо въпреки алтернативата на второто, съществува първото? В крайна сметка се получава така, че от нравствената характеристика на човека (дали е изгубил своята човешка същност) можем да съдим за наличието ( или отсъствието ) на ноосфера. Защото ноосферата е изнасена навън” човешка същност, а антиноосферата – „изнасена навън” античовешка същност.

[crazygirl13]

връзки- между хората в обществото и между обществото и природата. Оттук като гравен ценностен проблем се очертава проблемйт за свободата и отговорността на отделния човек. Защото днес, повече от всякога, се осъзнава необходимостта от ноосферно единство на човечеството при решаването на глобалните проблеми, но единство в името на какво? Решаването на глобалните проблеми е един възлов момент при обосноваването ценностната проблематика на съвременното човечество. И ако отделният човек, правейки своя ценностен избор, избира живота или смъртта, истината или лъжата, доброто или злото, свободата или робството и решава тези проблеми съобразно своята ценностна система, то човечеството като цяло, което се стреми да избегне екологичната катастрофа, за да оцелее, по необходимост трябва да изгради своя ноосфера. То е принудено да отчита този ондивидуален избор. В противен случай дисхармонията между системата и нейните елементи ще доведе до разпадането й. Именно ноосферата, като желано хармонично екологически-оптимално състояние на човечеството с природата и на хората помежду им е една алтернатива, в която днес редица учени виждат изход. Ноосферата, към която би следвало да се стреми човечеството, за да се съхрани, е такова ценностно-обусловено единство между хората ш пршрждото, кэдитж жснжвин ценностен критерий на отношенията ще бъдат истинните нравствени основания на разума, свободата, неограничаваща свободата на другите, и живот, който не носи в себе си смърт ( в най-широкия смисъл на тези думи).
В ноосферата са заложени ценностните параметри на човешката дейност, на които последната трябва да отговаря. Свободата в ноосферата е именно свобода по необходимост, която на свой ред ражда нова необходимост от свобода. Поради това може да се каже, че човек и ноосфера се намират в принципиална координация, от която зависи неговото самоопределение, свобода, ценностна ориентация и скала на ценностите. В ноосферен контекст човек е еднакво свободен да избира своята свобода или несвобода. Следователно, можем да разглеждаме ноосферата и като условие за свобода, която твори свобода и като действителна свобода.
В системата на ноосферата ценностнообразуващият процес създава по необходимост предпоставките за своето бъдещо развитие (т.е той ги съзържа в диалектически „снет” вид в себе си), а спецификата на диалектиката „необходимост – свобода”, която се осъществява в нея, обуславя и характера на творчеството на ценности- по свобода и от свобода. Това обяснява наличието и на такива ценности в ноосферата, които не зависят от потребностите или интересите на хората. Защото човек например се стреми да бъде морален, преодолявайки възможни трудности. Тъй като творчеството в ноосферата е от свобода и по свобода, то създава такива ценности, които не само формират интереси и потребности, но и ги регулира и управлява в посока на човешкия прогрес. Получава се така, че ноосферната динамика, задавайки нормите на ценностното си развитие, създава условия за своята саморегулация посредством обратното активно влияние на ценностнообразуващия процес. Той представлява актуализирана ноосферна динамика по отношение на нейното бъдещо развитие. По такъв начин изпреварващите функции, които изпълняват ценностите в ноосферата осигуряват оптималното й развитие в настоящето и бъдещето, а също така и саморегулирането на самия ценностнообразуващ процес.
Тук е необходимо да уточним, че засега ноосферата остава възможност и осъзната в известна степен на теоретично равнище необходимост. Като че ли сме свидетели на осъществяването на нейния обърнат модел. Вероятно не без основание бихме могли да говорим повече за наличието на „антиноосфера”, след като човек се облъща със своя радум срещу самия себе си и природата, т.е той се е превърнал в своя антипод – антиразум. Това поражда един нов тип диалектика: „антиноосфера – античовек”, противостояща на единството „ноосфера – човек”. Принципиално възниква въпросът: Кое е свързващото звено в едното и в другото единство? Защо въпреки алтернативата на второто, съществува първото? В крайна сметка се получава така, че от нравствената характеристика на човека (дали е изгубил своята човешка същност) можем да съдим за наличието ( или отсъствието ) на ноосфера. Защото ноосферата е изнасена навън” човешка същност, а антиноосферата – „изнасена навън” античовешка същност.

И ако днес имаме аснование да говорим за деградация на общочовешките ценности, дехуманизация на обществото, не осетява ли този процес възможността да бъде изградена ноосферата на човечествата? Както отбелязва сам В.И.Вернадски:
„досега животът върви против основното условие за създаване на ноосферата”.
Но оттогава насам не само че не е подобрено качеството на жизнената среда, а напротив, то се влошава в глобален мащаб. И това е един от основните проблеми на човечеството, с който то трябва да се справи.



1. Л. Андреев и др. Философия и аксиология. Библ. „Диоген” УИ-ВТ., 1993