- Форум
- По малко от всичко
- Лично творчество
- Стихотворения за всички! :)
"Когато съм с теб сякаш светът изчезва сам"
Не знам как да го опиша. Дори не знам как стана..
Магьосник трябва да си, друго обяснение няма..
Нямаш си и на идея колко силно сърцето ми бие.
Винаги, когато те видя корема ми решава да се свие.
При всеки звук, всеки човек, се надявам да си ти..
За теб е всяка мисъл, която в главата ми се върти.
Нещо просто някак към теб все ме влачи..
Едвам заспивам нощем..Дали това нещо значи?
Очаквам следващата ни среща с нетърпение.
Подбирайки си думите, изпитвам затруднение.
Липсваш ми всяка секунда, това е вече прекалено..
Как направи съзнанието ми да е толкова заслепено?!
Различен си, наистина. Знам, че това е доста банално..
Но хич да не излизаш от главата ми..Не е нормално..
Чувствам се сама дори и сред хора, може ли така?
А при вида ти да не ме държат и собствените ми крака?
Когато съм с теб сякаш светът изчезва сам.
И много се обърквам, защото знам, че е там,
но просто го няма..Прояви малко човечност
и ми обясни как секунда без теб е цяла вечност?!
Защото аз не схващам. А ти дали схващаш?
Как всеки път искам да ме целунеш, когато ме изпращаш?
Как така само теб като видя и започвам да грея?
Как не мога да си представя дали без теб ще живея?
Кажи, че е нормално, защото се чувствам странно..
Да лягам и да ставам,и да си в главата ми непрестанно..
Виж, аз имам предложение - време да не губим!
Нека да държим ръце, да ме целунеш и после да се влюбим!
Може ли мнение? Благодаря предварително ^^
Последно редактирано от did4yty : 05-15-2013 на 22:13
Понякога звуча глупаво,
малко съм нелогична,
малко разпиляна.
Понякога ме боли и
няма видима причина.
Обикновено нямам рими,
просто си показвам душата
и очаквам малко обич и
писмо! Ако някой е навит,
нека вземе празен лист,
писалка и душа!
Лесен е адреса -
пратете го на вятъра,
морето също ще помогне.
Може и в усмивките на хората
да го оставите, аз все пак ще
го открия някак.
Да обобщя - странна съм ви
и като че ли съм неразбрана.
Май съм влюбена - във свободата,
може и във Него.
Не знам нищо друго, само знам, че
любовта ми побира спокойно
пет-шест пъти Юпитер и пак остава.
Тихо е , навън е пълен мрак .
Тъмни мисли пак играят си в ума ми .
Сърцето ми тупти в такт ,
пулсира в танц с него тялото ми .
Вцепенила съм се и не мога да помръдна .
Чувствам се по-лека от перце .
Светът около мене бавно избледнява
и в миг изчезва парченце по парче .
А всичко струва ми се черно-бяло .
Все по-скучен и студен е всеки ден .
Надали ще има лъч надежда ,
надали ще има щастие за мен .
Но нещо в тъмното проблясна .
Искрица малка в сенките се заигра ,
заподскача покрай мене и прерастна
в пожар от чувства и от суета .
- просто няколко стиха , които написах в една самотна нощ
Яяя Теа : ))
Сега и аз си спомних как си правихме "батъли" :Д
Не спамя
"Когато стърготините на тялото" ми се омесват в родопски одеяла
и пак е 12 без 10, потъвам в едно меко и топло безвремие.
Говори ми се или пък ми си мълчи, но по хубавия начин...
Той спи до мен като бебе и срича... и бълнува за небета...
и си мълча с него по хубавия начин,
а той ми разказва сънищата си с клепачи
Валят лъчи.
Алени облаци, съшити с мечти,
там издъхват.
Нощта на червения мрак е,
нощта на червения мрак.
На белия свършиха дните.
Блести полумесецът, плачат звездите,
и тегне над нас пак и пак
нощта на червения мрак.
Злоба
Заболя ме главата от всичката злоба,
от обидите изказани по мой адрес,
от намеци и от тревога
заради нечий чужд комплекс .
Боли ме от погледите явни,
изпълнени с омраза и със суета,
от приказките празни
и проклетата тъга.
Усмихвам се, ала с усмивка
по-изкуствена и от преди.
Силна съм, но не издържам
от напрежението, от лъжи.
И честно казано, започва да ми писва
да се преструвам и да търпя,
да бъда поредната жертва
в чужда до сега война.
Какво толкова им сторих,
че намразиха ме те така
и стовариха цялата си злоба
върху нечия невинна душа.
Хората са мразили, мразят
и ще мразят до края на света.
Но нужна ли е тази злоба,
безгранична при това ?
В мойта сцена на живота,
вече ще си публика,
и от ъгъла ще гледаш,
как ще блестяя..
И аплодират ме, по име викат ме.
http://www.teenproblem.net/f/viewtopic.php?t=440091 влез...
Съжалявам, че избягах,
ала птиците не могат
да стоят твърде далеч
от небето.
Нещо ме накара
да си плюя на
крилата и да литна
бързо-бързо.
Точно за това сега
седя пред теб и
моля със наведена
глава.
Прости ми тази волност
да изпитвам чувства.
Не ме наказвай и
не ме мрази.
Достатъчно загубих -
не мога мислите
да укротя.
Пърхат си свободно...
А аз искам да се извиня,
не ме наказвай, че
избягах само.
И не ме мрази.
Ти си моята малка точица светлина
в голямата бездна на нищото.
Обичам да пропадам там заради тебе.
Ти си сладка тишина, звъннала
сред силните викове.
Открояваш се понеже си синьо
сред всичкото сиво и общо взето си
в.с.и.ч.к.о.
Тайничко откраднат поглед,
макар и то прикрит,
достатъчен е да забие
сърцето ми в този миг.
Достатъчен да зная, че ти пука,
че мислиш ти за мен,
че не си забравил тез очи,
коит те търсят всеки ден.
Докажи, че си различен,
че не ще ме нараниш,
че не си играеш с мене
и не се опитваш да ме заблудиш.
Може да съм глупава, наивна,
поднасяйки сърцето си така,
но приемеш ли го, обещай ми
да го пазиш скрито от света.
Когато те погледна
през стъклено сърце,
аз в мислите неволно
усещам, че те нямам,
а искам ли за себе си
момиче като теб,
създаващо небрежно
любов между измама?
Това ми хареса
Едно от невероятно малкото стихотворения, които спазват ритмиката и са с правилния брой срички където трябва.
Освен това е хубаво, кратко и смислено.
На Dumb също е привлекателно, много интересно, само това със "стърготините" не го схванах, някаква референция към нещо ли е ? Някакво... странно ми стои.
Айде едно и от мен.
За миг
И щом ноща прегърне ме в измама,
ще видя пак лицето ти до мен.
Усмихната ще съм, дори засмяна,
в твоите прегръдки, стоплящи ме като в слънчев ден.
Зная, за секунди ще отмине
този миг така желан.
И утрото измамата ще срине,
ще остане празна мойта длан.
И щом ноща прегърне ме в измама,
ще видя пак лицето ти до мен.
И згушена във теб ще ти прошепна,
че ти любов-всичко си за мен!
Гледаш ме и си мислиш,
че те обожавам,
но истината е, че
просто те съжалявам!
Поглеждам те и нищо в мене не потръпва!
И пеперудите изчезнаха в миг.
Дори сърцето ми не трепва!
Всички чувства замразих!
Отблъскваш ме със своя егоизъм,
самочувствие без край.
И чувствам, че не те познавам.
Студен и груб си станал, май.
Обичах те, не го отричам,
но днес си вече друг.
Не мога повече да ти се вричам.
С(ъс) тебе бях до тук!
За Него
Дали ще помниш още някой ден
очите, които без да искат
намираха всичко в твоите...
Дали ще искаш да си спомняш някой ден
ръцете и устните сега далечни,
които преди сключвайки се с твойте,
пренасяха в светове далечни...
Дали ще помниш още мен,
която срещна неочаквано със поглед,
която предаде се изцяло
в твоите само, в ничии други ръце...
Дали ще помниш любовта ми,
която никога не спря да те зове,
която ти разпали жадно,
а после раздели на две...
Сега не искам път назад,
макар и да ми липсваш много...
Искам да те скрия в мен,
но без да казвам „Сбогом!”...
Написах още едно...
Любовта се губи по малко...
С времето те губя бавно,
с времето се заличи от мен,
няма го последното докосване,
не помня дори последния ни ден...
С времето съм те губела и преди,
докато те докосвах още, целувах дори,
докато едва ли времето,
ние пиляхме любовта ни...
Сега съзнавам още
как изплъзвала се нежността и всичко между нас
как и топлината бе студена,
замлъкнал бе детинския ни глас...
Как сгушени седяхме дълго
и сякаш цял свят ни деля,
как целувката бе станала измама
и от докосването боля...
Попитаха ме дали вярвам. Познавам много грешници, които живеят дълго и доволно, познавах много добри хора, които страдаха. Казаха ми, че след смърта си всеки получава това което заслужава.. Не знам. Но имам предчувствие, че скоро ще разбера истината. Сега съм спокоен, нищо не ме тревожи. Някой път усещам нещо но само за миг. Прибирам го в мен и веднага след това го забравям. Някой път се усмихвам без да влагам нищо в това.. Просто гримаса и толкоз.
НИГЕРИЙСКО ДЪРВО ЗА БАНАНИ
На дърво за банани в Нигерия
се качило дете и през рамо
окачило на себе си кошница.
Три чувала останали само
за деня и награда очаквали
то, майка му и сестра му –
да не са тази вечер пак гладни
и жадни,
и мудни,
и заслон да си имат –
тяхна защита от поройни мусони
са единствено тежките клони.
- По-нагоре! –
извикала майката.
(там се виждали още банани)
покатерил се малкият – браво му.
Десет метра високото станало,
виждал цялата суша отгоре,
и на майка си той се замолил
да не са връща долу. Скрил
очите си, сълзите си, тъгата си,
при вида на големия кораб,
който плавал ли, плавал ли,
плавал, със банани далеч към Европа.
„Аз не мога да ида“ – помислил си
и подхвърлил към коша банани, -
но бананите могат. Те движат се
безпроблемно и тук, и в света ни,
може би, защото са хубави. Аз не съм“ –
и заплакал горчиво
и едната сълза му попаднала
вътре в коша с банани. Уж мило
на потока след малко събраното
но сълзата не му се отмила,
а напротив – попивала здравата.
А по кораби после бананите
акустирали бързо в Бургас
и в съня си детенцето малко
било вътре във прашен сандък,
то стояло до рамо с другарите.
Светлината видели след час
и изкарали бързо продукцията
на хуманните работодатели.
Но детенцето хич не посърнало,
щом видяло, какво е в България,
то сияело.
Сигурно знаело,
че туй не е и сън, а мечта,
но дори и да не е, желаело
да остане във тази страна -
тук поне не виреят банани.
И пак съм
счупена,
и пак -
обезверена.
И пак ви
мразя
всички,
всички,
всички...
Затрийте ме,
защо съм се
родила аз?!
Това е
мойта
грешка.
Нали ви
преча,
какво ви
коства -
убийте ме,
изяжте ме,
разбийте ме.
Отново.
ТАБЕЛИ
Черното покривало на нощта
отдавна е замрежило
погледа на минувачите.
Табелите с изтрити имена
на автогарите и магазините,
в които хората са се вторачили,
днес служат за съветници
единствено на проститутките
в безпаричните им вечери.
Никой не се вглежда в тях, никой.
Там, от другата страна,
стои изправена табела,
надписана с големи букви:
„Моля, дайте ми храна“.
Хората във миг обръщат
главата си назад,
към непотребните табели.
Избират тях да прочетат,
макар че веч са избелели.
За сетен ден си обещават:
„Това е за последен път“.
Повечето са много хубави ! Браво !
А ето и едно от мен
Щастие
С четка и боички цветни
ще нарисувам слънчевия ден,
ще нарисувам всички усмихнати и летни,
от сърцето ми ще идва всичко, от самата мен.
Ще има пролетни цветчета,
ще има красота и смях,
ще има разцъфнали лалета,
ще бъда както в детството си бях.
На картината ще съм като в сън
с усмивка до уши, щастлива,
с приятели по детски ще се гоним вън,
отново ще съм като котенце игрива.
Ще жужа като пчелите,
ще се смея силно, в захлас,
ще плувам лете в реките,
ще викам докат' имам глас.
От щастието лятно ще преливам -
чак заразно ще е то,
с слово-стни потоци хора ще заливам
Ах, ЩАСТИЕ, щастие едно.
Влизам аз във темата с възхита,
гол и бос, за баба Гита.
Забелязвам, че сте смели,
рими много сте въвели.
Жалко, че са тъпи.
Като със лопата изкопани
и сякак преебани.
Нещо от след 00:00 днес....
Вълча обич
За миг помислям,че съм в Рая,
оглеждам се наоколо - дървета,
реката шумно отброява
откраднатото време.
Сега почти я виждам...
бяла плът,червена рокля,
прозрачният ѝ шал върху увиснал клон,
засмените очи,красивите ѝ устни.
Последвалата сцена все ме ужасява :
аленият шал,отнесен от водата,
демонът със сините очи,
момичето със зейналата на гърдите,дупка.
"Сърцето ѝ,сърцето ѝ,о,Боже",шепна,
поглеждам демоничните очи :
"Щом като смъртен,си неспособен да го притежаваш,
изяж го като вълк!"
Кралят и любимият му бурен
Обичах те,защото бе различна,
със думите си,устните,очите
напомняше ми история любима,
за кралят и скъпият му бурен.
"Растял във кралската градина бурен,
чийто корен не успели да изтръгнат,
заобикаляли го в изобилие високомерни рози,
но не помръднал той и със сантиметър.
На волята му за живот се чудил дълго кралят ,
на упоритостта му сутрин се усмихвал
и не след дълго тайно го обикнал,
защото розите повeхват и омръзват.
Ала след време той кралица си намерил,
презирала тя "плевелът" от вдън душа,
не се стърпяла и във знак на обич,
поискала омразният ѝ корен.
И кралят във палач на любовта си се превърнал,
единствен буренът изкоренил,
на своята кралица коренът му връчил,
поднесъл го върху поднос от злато,през сълзи."
Не помня краят на историята,за жалост...
навярно,кралят е обезумял от мъка,
кралицата оттеглила се в манастир,
а буренът превърнал се във прах.
Прости ми,че ти отредих съдба на бурен,
прости на краля,ролята му взех,
прости и на кралицата,която ме остави,
защото със сърцето ти,умря и част от мен...