Вълчи студ. Ноща беше кристално ясна, а тишината във вековната гора се пронизваше само от стъпките на няколко човешки фигури, крачещи из доскоро натрупалата снежна белина. Единствения лъч светина, пронизващ великите стволове и корони на вековните дъбове и прокарващ път, осеян със черни петна, поглъщащи пейзажа, падаше от дълбоко вперената луна в хоризонта на сребристото небе. Луна, която като че ли наблюдаваше, виждаше и следеше замислено мълчаливата пустощ.
Групата изправени създания се движеха бавно, често се скриваха в тъмния пейзаж. Уещаше се безпокойство. Ловците търсеха да изградят лагер.

Студът продължаваше да брули всяко едно късче от кожата ми. Времето свърши. Няколко минути по-късно, вече усетихме така желаната топлина. Огънят гореше силно, а лунния лъч, който ни пропряваше път до преди малко взе, че се изгуби някъде на вътре в мрака, той беше земенен от новите блещукащи пламачета. А те отново избистриха величествената красота на Балкана в моето съзнание.

Сутринта бе чудна.......... следва продължение