Виж, братле, душата ти не е материална. Не е възможно да си изгубиш душата, по никой начин. Нито някой може да я притежава, нито някой може да ти я открадне, нито можеш да загубиш части от нея, нито пък някой да открадне части от нея.

Не можеш и да я продадеш.

Душата ти, освен това, не може да бъде нито унищожена, нито изядена (казвам го, понеже това е модерно схващане).



Както обяснявам в темата ми за възрастни - Упътване към ИЗХОДА - всеки, който цели да ви контролира (човек или общност), първо трябва да ви накара да повярвате, че нещо от вашата същност е материално и има субстанция, на която може да се навреди. Повярвате ли в това, ставате убедени, че дължите нещо на някого или че някой с нещо ви държи и ви създава задължение.

Но!

Нека ти разкажа и моята история.

(И без друго май обещах на TrollFactory, че ще я разкажа в друга тема : P)





Та, подхващайки от онзи момент в линкнатата тема... Бях вече на 19 и преминавах през невероятна криза от това, че ми се налага да работя, за да оцелявам.

Живеех на ръба на клошарлъка. Заплатата ми тогава беше 650, а наема беше 350 и останалото делях между себе си и питбула ми, който ядеше два пъти повече от мен. Нямах пералня и затова смърдях на пес та очичките да ти залютят. Просто нямах сили повече да пера всеки божи ден в шибан леген, докато говедодо сере около мен и изяжда квартирата.

Опитах се да си взема по-дълъг отпуск и да живея на село като хипи. Викнах двамата си най-добри приятели тогава, исках помощ за задълбочаващата ми се депресия и ги помолих да дойдат и те и така две седмици буквално живях по гащи, душицата ми се радваше от неща като ходене бос по трева и тн.

Никога няма да забравя какво изпитах, когато отпуската свърши и в последния ден, в който трябваше да се връщам в града, си обух за първи път от тези две седмици. Сякаш нещо ме изнасили в мозъка. Усещането, че си вкарвам крака в обувката, ми извика нервен срив и се сринах буквално физически и започнах да ридая с викове и сълзи, че не искам да живея така и не искам отново "там".

Беше драма, докато ме върнат.



Не можеше да не съществува начин и почнах трескаво да го търся. Изрових изоснови всичко, всичко за "родовите селища", хипи-комуните, каквото се сетиш. И най-накрая попаднах на един индиец, който живееше без да се храни - Хира Ратан Манек.

Индиеца твърдеше, че практиката, на която учи, води до душевно омиротворение и едно от последствията от това беше, че човек започва да няма нужда от твърда храна, за да съществува пълноценно и нормално. Продължава живота си без да се храни.

Много хлътнах по това : ) Започнах да си представям, че ако ТОВА го можех, тогава нищо не ми трябваше! Ако живеех без да се храня, тогава всичко ставаше един каприз, разбираш ли? На кой му трябват дрехи! На кой му трябва покрив! На кой му трябва каквото и да е, ако исках, можех да прекося границата на зелено и да стигна пеша до Тибет, прав ми път!

Казах си, че на всяка цена трябва да го усвоя това. Обезателно! И просто ей така, спрях да ям. Казах си, спирам да ям и нищо не може да ме спре : P




В онзи момент нямах никаква представа от нищо. Просто спрях да ям, от днеска за утре, и нещата започнаха да се случват едно след друго. Не е истина какво количество стрес съм видял. На хората, които си нямат понятие от тези неща, им е трудно да повярват какво може да се случи.

Здравето ми се унищожи и започнах да се разпадам. То не бяха кризи на каквото се сетиш, то не бяха болки, то не бяха чудовищни неща.

И все пак, от целия филм на ужасите, който ми се случи, не се страхувах. Не разбрах какво значи страх, докато не започнаха припадъците. Първия път, когато припаднах, бях на работа, пред очите на много народ.

След това припадъците станаха ежедневие.



Така завиждах на хората, които отиваха в кафето... вадеха си портмонето, подаваха си парите, и си купуваха кафе. Никога не съм пил кафе, не знам какво е. Но им завиждах колко са нормални. Завиждах им, че се притежават. Вадеха си парите, ритуално си брояха стотинките, все едно заявяваха "Ето, имам властта да бъда нормален, давам това от себе си и получавам нещо, макар и символично, което свидетелства за принадлежността ми към общото и към всички. Силен съм с останалите в Цялото". Консумираха комфорт... разбираш ли... Самият акт да отидеш до кафето и да си купиш кафе, с демонстративно спокойствие, ритуал от който лъха сигурност на талази...

Затова аз реших също да отида до кафето, за да си купя една вода и да я изпия със същото спокойствие, все едно беше кафе. Само дето щях да припадна, понеже ми падна кръвното като станах от пейката... така че си останах където съм.



Най-шибаното припадане обърна нещата. Още докато бях на работа започнаха да ми се случват необичайни неща. Първо ми изскочиха вените по лицето и ръчете и главата и спрях да чувам. Нищо не чувах. Слухът ми се върна след час и нещо, когато вените ми се скриха и започна да ми се вие свят, а всеки път, когато бях прав се появяваха звездички и постепено свиваха периферията около погледа ми, докато не си изгуих зрението. Виждах само черно няколко минути.

Не казах на никого, разбира се. Вече се бях научил сам да преживявам нещата и да не показвам много много какво се случва. И без това шефа ми вече подозираше, че крия някаква лоша болест, за да не ме уволнят или нещо такова.

По-късно същия ден сърцето ми почна да хлопа и започнах да правя аритмия (тогава не знаех какво стана, нито какво е аритмия). От време на време сърцето ми вместо "туп-туп" започна да прави "хлоп-хлоп", като на празен ход, особено е. Но когато го направи, цялото ми същество го пронизваше ужасен страх. Толкова дълбок и силен страх... и едновременно толкова безсмислен... не бях изпитвал. Затова си направих извода, че този страх беше хормонален. Струваше ми се, че когато сърцето ми прихлопнеше, нещо някъде секретираше някакъв хормон и мозъкът ми реагираше с много страх... беше някак си "химически" заради бързия начин, по който идваше и си отиваше, и винаги след хлопване в гърдите.

Беше почти края на смяната, за щастие, и тръгнах към вкъщи. Ако забързах крачка обаче, почваше да хлопа. А на едно място не можех да стоя... Добрах се до метрото (в София) и поне седнах вътре, тогава хлопането изчезна. Не можах да стана обаче, защото, особено след като изкачих стълбите, за да изляза от метрото, почна да хлопа веднага щом главата ми беше високо. Така допълзях на четири крака до вкъщи. Хората си мислеха, че съм пиян, а и смърдях, така че ме отбягваха и ме оставиха намира.


Влязох вкъщи и явно бях припаднал малко преди да стигна до леглото. Изчислявах после, че ме е нямало около 24 часа. Питбула ми лежеше до мен като се събудих.


Чак това ме накара да се замисля... че няма да стане : D Поне, явно нямаше да стане, без да съм прочел нещо повече по въпроса.



Чак тогава разбрах, че имало такова нещо като "лечебно гладуване". Прочетох два учебника и естествено се оказа, че съм допуснал всяка възможна грешка в този процес. Трябваше да се науча на лечебно гладуване, за да мога именно отново с глад да си оправя състоянието, което си бях докарал.


Но това беше предисловието... Сега ще кажа какво всъщност исках да кажа...